Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Графиня Лидия Ивановна стисна още веднъж и двете ръце на приятеля си.
— Сега пристъпвам към работа — усмихната каза тя, след като помълча и избърса от лицето си следите от сълзите. — Отивам при Серьожа. Само в краен случай ще се обърна към вас. — И тя стана и излезе.
Графиня Лидия Ивановна отиде в стаята на Серьожа и там, заливайки със сълзи бузите на изплашеното момче, му каза, че баща му е светец и че майка му е умряла.
Графиня Лидия Ивановна изпълни обещанието си. Тя наистина се нагърби с всички грижи по уредбата и ръководенето къщата на Алексей Александрович. Но тя не преувеличаваше, като казваше, че не е силна в практическите работи. Всичките й разпореждания трябваше да се променят, понеже бяха неизпълними, и се променяха от Корней, камериера на Алексей Александрович, който незабелязано за всички бе повел сега цялата къща на Каренин и докато обличаше господаря си, спокойно и предпазливо му докладваше какво е необходимо. Но помощта на Лидия Ивановна все пак беше до голяма степен действителна: тя даде нравствена опора на Алексей Александрович със своята любов и уважение към него и особено с това, че, както й бе приятно да мисли, почти го бе обърнала в християнството, сиреч от равнодушен и лениво вярващ бе го превърнала в пламенен и твърд привърженик на онова ново обяснение на християнското учение, което напоследък бе се разпространило в Петербург. За Алексей Александрович бе лесно да се убеди в това. Също като Лидия Ивановна и другите хора, които споделяха възгледите им, Алексей Александрович бе лишен напълно от дълбочина на въображението, от оная душевна способност, благодарение на която представите, породени от въображението, стават така действителни, че се стремят да съвпаднат с другите представи и с действителността. Той не виждаше нищо невъзможно и несъобразно в представата, че смъртта, съществуваща за невярващите, не съществува за него и че тъй като той има пълна вяра, за чиято мярка е сам съдия, няма вече и грях в душата му и изпитва тук, на земята, вече пълно спасение.
Наистина Алексей Александрович смътно долавяше несериозността и погрешността на тая представа за вярата си и знаеше, че когато бе се отдал на това непосредствено чувство, без да мисли, че неговата прошка е израз на висша сила, той изпитваше по-голямо щастие, отколкото сега, когато всеки миг мислеше, че в душата му живее Христос и че изпълнява неговата воля, като подписва книжата; но за Алексей Александрович беше необходимо да мисли така, беше му така необходимо в унижението си да има оная, макар и измислена възвишеност, от която, презиран от всички, би могъл да презира другите, че се държеше за мнимото си спасение като за действително спасение.
XXIII
Графиня Лидия Ивановна бе се омъжила още като твърде младо възторжено момиче за богат, знатен, много добродушен и безпътен веселяк. На втория месец мъжът й я заряза и на възторжените й уверения в нежност отговаряше само с ирония и дори враждебност, която хората, които познаваха доброто сърце на графа, а не виждаха никакви недостатъци у възторжената Лидия, никак не можеха да си обяснят. Оттогава, макар и да не се разведоха, те живееха разделени и когато мъжът срещаше жена си, винаги се отнасяше към нея с неизменна жлъчна ирония, чиято причина не можеше да се разбере.
Графиня Лидия Ивановна отдавна вече бе престанала да бъде влюбена в мъжа си, но оттогава никога не преставаше да бъде влюбена в някого. Тя се влюбваше в неколцина изведнъж, и в мъже, и в жени; влюбваше се почти във всички хора, които изпъкваха с нещо особено. Беше влюбена във всички нови принцеси и принцове, които влизаха в родство с царското семейство, беше влюбена в един митрополит, в един викарий и в един свещеник. Беше влюбена в един журналист, в трима славяни, в Комисаров; в един министър, в един лекар, в един английски мисионер и в Каренин. Всички тия влюбвания, които ту отслабваха, ту се усилваха, изпълваха сърцето й, създаваха й занимание и не й пречеха да поддържа най-широки и сложни придворни и светски отношения. Но откак, след нещастието, което бе постигнало Каренин, тя бе го взела под особеното си покровителство, откак бе се нагърбила с къщата на Каренин, като се грижеше за благосъстоянието му, тя почувствува, че всичките й други влюбвания не са истински и че сега е влюбена истински само в Каренин. Чувството, което сега изпитваше към него, й се виждаше по-силно от всички по-раншни чувства. Като го анализираше и сравняваше с по-раншните, тя ясно виждаше, че не би се влюбила в Комисаров, ако той не бе спасил живота на императора, не би се влюбила в Ристич-Куджицки, ако не съществуваше славянският въпрос, но че обичаше Каренин заради самия него, за възвишената му неразбрана душа, заради милия за нея тънък звук на гласа му с неговите провлечени нотки, за уморения му поглед, за характера му и за меките бели ръце с издути жили. Тя не само се радваше, когато го срещнеше, но търсеше да види върху лицето му впечатлението, което му правеше. Искаше да му се харесва не само с думите, но и с цялата си личност. Сега заради него се занимаваше с тоалета си повече, отколкото когато и да било по-рано. Издебваше се да мечтае какво ли би било, ако тя не беше омъжена, а той беше свободен. Изчервяваше се от вълнение, когато той влизаше в стаята, не можеше да задържи възторжената си усмивка, когато той й говореше нещо приятно.