Ана Каренина

Това писмо постигна скритата цел, която графиня Лидия Ивановна не искаше да признае дори пред себе си. То оскърби Ана до дъното на душата.

От своя страна, след като се върна от Лидия Ивановна у дома си, Алексей Александрович не можа тоя ден да се отдаде на обикновените си занятия и да намери онова душевно спокойствие на вярващ и спасен човек, което чувствуваше по-рано.

Споменът за жена му, която така много бе виновна пред него и пред която той беше толкова свят, както справедливо му казваше графиня Лидия Ивановна, не трябваше да го смущава; но той ме бе спокоен: не можеше да вникне в книгата, която четеше, не можеше да прогони мъчителните си спомени за отношенията си към нея, за ония грешки, които, както му се струваше сега, бе направил спрямо нея. Спомни си как на връщане от конните надбягвания бе посрещнал нейното признание в изневяра (и особено това, че от нея искаше само да пази външно приличие, а не бе прибягнал до дуел) и това го измъчваше като разкаяние. Мъчеше го също и споменът за писмото, което бе й писал; и особено прошката му, никому ненужна, и грижите му за чуждото дете изгаряха сърцето му от срам и разкаяние.

И точно същото чувство на срам и разкаяние изпитваше сега, като прехвърляше през ума си цялото си минало с нея и си спомняше неуместните думи, с които подир дълги колебания бе и направил предложение.

„Но в какво съм виновен?“ — казваше си той. И тоя въпрос винаги пораждаше у него друг въпрос — дали иначе чувствуват, иначе любят, иначе се женят тия други хора, тия Вронски, Облонски… тия камерхери с дебели прасци на краката? И той си представяше цялата тая редица свежи, силни, несъмняващи се хора, които неволно винаги и напред привличаха любопитното му внимание. Той пъдеше от себе си тия мисли, стараеше се да се убеждава, че не живее за тукашния временен живот, а за вечния, че в душата му има мир и любов. Но това, че в тоя пременен, нищожен живот бе направил, както му се струваше, някои нищожни грешки, го измъчваше така, сякаш не съществуваше онова вечно спасение, в което вярваше. Ала изкушението не продължи дълго и скоро пак в душата на Алексей Александрович се възстанови онова спокойствие и оная възвишеност, благодарение на които можеше да забрави това, за което не искаше да си спомня.