Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Той се намръщи и започна да обяснява същото, което Серьожа бе слушал вече много пъти и никога не можеше да го запомни, защото много ясно го разбираше — нещо като това, че „изведнъж“ е обстоятелство за начин на действие. С изплашен поглед Серьожа гледаше баща си и мислеше само едно: дали баща му ще го накара, или не, да повтори това, което бе казал, както се случваше понякога. И тая мисъл плашеше Серьожа дотолкова, че той не разбираше вече нищо. Но баща му не го накара да повтори и мина към урока от Вехтия завет. Серьожа разправи добре самите събития, но когато трябваше да отговаря на въпросите какво се загатва с някои от събитията, той не знаеше нищо, макар че бе наказан вече за тоя урок. А онова място, дето не можеше да каже нищо и мънкаше, режеше масата и се клатеше на стола, беше там, дето трябваше да разправи за допотопните патриарси. От тях той не знаеше за никого освен за Енох, който бил взет жив на небето. По-рано той помнеше имената, но сега ги бе забравил съвсем особено защото Енох беше неговото любимо лице от целия Вехт завет и във връзка с вземането на Енох жив на небето в главата му се точеше цяла дълга редица мисли, на които той се бе предал сега, гледайки с втренчени очи верижката на бащиния си часовник и закопчаното до половината копче на жилетката му.
Серьожа не вярваше никак в смъртта, за която му говореха толкова често. Той не вярваше, че могат да умрат любимите му хора и особено, че и той ще умре. Това беше съвсем невъзможно и необяснимо за него. Но му казваха, че всички ще умрат; той разпитваше дори хора, на които вярваше, и те потвърждаваха това; бавачката казваше същото, макар и неохотно. Но Енох не умрял, значи, не всички умират. „И защо пък всеки да не може да заслужи така пред Бога и да бъде взет жив на небето?“ — мислеше Серьожа. Лошите, сиреч опия, които Серьожа не обичаше, можеха да умрат, по всички добри могат да бъдат като Енох.
— Е, значи, кои са били патриарсите?
— Енох, Енос.
— Но ти каза вече това. Лошо, Серьожа, много лошо. Ако не се помъчиш да научиш това, което е най-необходимо за един християнин — каза баща му и стана, — кое друго може да те занимава? Аз не съм доволен от тебе и Пьотр Игнатич (той бе главният педагог) не е доволен. Трябва да те накажа.
И бащата, и педагогът бяха недоволни от Серьожа и наистина той се учеше много лошо. Но никак не можеше да се каже, че той е неспособно момче. Наопаки, беше много по-способен от ония момчета, които педагогът сочеше за пример на Серьожа. От гледището на баща му той не искаше да учи това, което го учеха. А всъщност той не можеше да го учи. Не можеше, защото в душата му имаше много по-големи изисквания от ония, които предявяваха баща му и педагогът. Тия изисквания бяха в противоречие и той просто се бореше с възпитателите си.
Той беше деветгодишен, беше дете, но познаваше душата си, тя беше ценна за него, той я пазеше, както клепачът пази окото, и не пущаше в душата си никого без ключа на любовта. Възпитателите му се оплакваха, че не искал да учи, а душата му бе преизпълнена с жажда за знание. И той се учеше от Капитонич, от бавачката, от Наденка, от Василий Лукич, но не от учителите си. Оная вода, която баща му и педагогът очакваха на своите колела, отдавна вече бе се просмукала и работеше на друго място.
Бащата наказа Серьожа, като не го пусна при Наденка, племенницата на Лидия Ивановна; но това наказание бе щастие за Серьожа. Василий Лукич бе в добро настроение и му показа как се правят вятърни мелници. Цялата вечер мина в работа и мечти как може да се направи такава мелница, че човек да може да се върти на нея: да се улови с ръце за крилата й или да се върже — и да се върти. Серьожа не мисли за майка си цялата вечер, но след като си легна в кревата, изведнъж си спомни за нея и със свои думи се помоли утре на рождения му ден майка му да престане да се крие и да дойде при него.
— Василий Лукич, знаете ли за какво извънредно нещо се помолих?
— Да се учите по-добре.
— Не.
— За играчки ли?
— Не. Не познахте. То е много хубаво нещо, но е тайна! Когато се сбъдне, ще ви го кажа. Не познахте ли?
— Не, не мога да позная. Кажете вие — рече Василий Лукич усмихнат, което се случваше рядко с него. — Хайде, лягайте, ще угася свещта.
— А аз без свещ виждам по-добре онова, което виждам и за което се молих. Е, малко остана да издам тайната си! — засмя се весело Серьожа.
Когато отнесоха свещта, Серьожа чуваше и чувствуваше майка си. Тя стоеше над него и го милваше с гальовен поглед. Но появиха се мелници, ножче, всичко се обърка и той заспа.