Мъглите на Авалон (Том 2)

— Е, поне можем да сме убедени, че е вярна любовница — отбеляза цинично Гуидиън. — Явно не раздава благоволението си наляво и надясно.

— Никому не би хрумнало да я обвинява в безразборен разврат — каза ядосано Гарет. — Пък и на техните години — и двамата са по-възрастни от теб, Гауейн — това, което правят, надали би навредило някому.

— И все пак аз говоря съвсем сериозно — настоя разпалено Гуидиън. — Ако Артур иска да продължи да бъде върховен самодържец…

— Искаш да кажеш — разяри се Гарет, — че не е зле вече да го наследиш, така ли?

— А ти какво искаш, братко? Да чакам, та когато Артур си отиде, цялата страна да падне в ръцете на саксонците ли? — двамата бяха сближили глави и разговаряха с гневен шепот.

Моргоуз разбра, че са забравили не само присъствието, но и съществуванието й.

— Мислех, че имаш слабост към саксонците — каза Гарет с гняв и презрение. — Защо тогава не искаш да ги оставиш да ни управляват?

— Виж какво — започна вбесено Гуидиън, но Гарет отново сграбчи ръката му и изсъска:

— Вече ни слуша целият двор! Виж, Артур гледа насам, откак Ниниан дойде при теб! Може пък не само Артур да трябва да следи поведението на дамата си…

— Млъкни! — Гуидиън изтръгна ръката си от ръката на Гарет. В този момент се разнесе гласът на Артур.

— Какво става там? Да не би скъпите ми братовчеди от Лотиан да са се изпокарали? Не искам скандали в тронната зала! Хайде, Гауейн, ела тук. Крал Сеардиг иска да ти зададе една гатанка!

Гауейн стана незабавно, но веднага се чу тихият глас на Гуидиън:

— Аз също мога да ви предложа една гатанка. Ако някой не се грижи за това, което е негово, как да постъпят другите, които също имат интерес да се запази имота му?

Гауейн се обърна и тръгна към краля, правейки се, че не е чул думите на Гуидиън. Ниниан се наведе към него и прошепна:

— Стига толкова. Тук има прекалено много очи и уши. Ти вече пося семето на съмнението. Сега поговори с други рицари. Да не мислиш, че си единственият, който вижда… това? — и тя леко повдигна лакът. Моргоуз погледна натам, където сочеше Ниниан. Гуенхвифар и Ланселет се бяха навели над някаква дъска за игра, поставена на коленете им — главите им се докосваха.

— Не са малко тези, които смятат, че това безчести Камелот — продължи Ниниан. — Трябва само да намериш някой, който не е така… предубеден — като братовчедите ти от Лотиан.

Но Гуидиън беше вперил гневен поглед в Гарет.

— Ланселет — измърмори той. — Все Ланселет!

И Моргоуз, гледайки ту Гуидиън, ту най-малкия си син, внезапно се спомни едно малко момченце, което все си играеше с боядисан в червено и синьо дървен рицар. Беше го кръстил сър Ланселет.

После си спомни малкия Гуидиън, който следваше Гарет навсякъде като кученце. „За него Гарет е това, което Ланселет е за Гарет“, помисли си тя. „Какво ли ще стане?“ Внезапно я обзе безпокойство, но то бе изместено от злорадство. „Крайно време беше“, мислеше Моргоуз, „някой да поиска сметка от Ланселет за постъпките му“.