Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Чесън няма. А подправки сигурно има, но не знам къде ги държи Льошка.

— Поне майонеза нямаш ли?

— Май нямам. Трябва да погледнеш в хладилника.

— Е, браво! Дори не знаеш какво има и какво няма в къщата ти.

Той отвори хладилника и клекна пред него.

— Майчице мила! Тук има цяла тенджера със супа!

— Така ли? — искрено се изненада Настя. — Я виж, пък аз да не знам. А друго интересно има ли?

— Остатъци от печено, струва ми се агнешко. Най-различни видове сирене в индустриални количества. Абе ти кога за последен път си надниквала в хладилника?

— Стига де, Коротков — махна с ръка Настя. — Обикновено хапвам два-три залъка от онова, което ми попадне пред очите, и бързам да си легна.

— Същинска вещица — осъдително поклати глава Юра. — Льошка се е постарал да ти сготви ядене, за да не пукнеш от глад, докато той е в командировка, а ти се държиш като пълна неблагодарница.

— Я недей да ми се зъбиш, че ще те оставя да спиш на пода. Добре де, извади супата, наистина трябва да я изядем, защото Льошка ще се обиди.

Вечерята се оказа неочаквано обилна и вкусна, така че Настя и Юра, които бяха прегладнели, се натъпкаха до пръсване, след което не можеха да се помръднат от местата си.

— Слушай — с ужас каза Настя, — май не мога да се дигна от стола. Лакомията е голям грях.

— Е, ще поседим на масата, няма закъде да бързаме — флегматично отговори Коротков. — Кога се връща Льошка?

— След три дни.

— Сигурно скучаеш и си се затъжила?

— Аз?! — От това предположение Настя дори изтърва цигарата си.

— Да не би аз. Чистяков е твой мъж, а не мой.

— Не, не скучая. Нали знаеш, Юрик, че аз никога не скучая и не мога да тъгувам.

— За никого ли? — недоверчиво попита той.

— За никого. Аз съм си донемайкъде самодостатъчна. Понякога ми се струва, че нямам нужда от никого. Котка единак.

— А понякога не те ли хваща страх от твоята саможивост, Ася?

— Хваща ме, разбира се — тъжно се усмихна тя, — и то редовно. Но аз се боря с това чувство.

— Как?

— Повтарям си, че за всичко е виновна моята работа, която ми отнема толкова време и сили, че нямам желание да общувам с никого. Освен това си имам и Льошка, който ми замества и приятелки, и приятели, и любовници, всичко наведнъж. Впрочем, като споменах за приятели — забравихме да се обадим на Стасов.

— Да бе! — сепна се Коротков. — Какви сме заплеси. А сега вече е късно, сигурно не е удобно да го безпокоим по това време.