Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

Той протегна червената си ръка — дълга, елегантна и ноктеста — в нищото, което беше всичко, и усети как се вълнува от повика му. Беше изпратил разузнавачи веднага след бягството им, разузнавачи, които докладваха само провал. Аркемонд искаше да ги погуби заради неуспехите им, но Кил’джейден бе предпочел друго. Тези, които се страхуваха, бягаха и той го знаеше много добре. Тези, които надушваха награда и благоразположението на господаря си, оставаха и продължаваха да жадуват за тях. Затова, докато Кил’джейден решеше да изрази недоволството си, тези, които го проваляха, получаваха втори шанс. Или дори трети, ако той бе убеден, че наистина се стараят, а не злоупотребяват с добрата му воля.

Аркемонд не одобряваше манията на Кил’джейден.

— Има достатъчно много светове, които да завладеем и погълнем в служба на господаря Саргерас — изръмжа Аркемонд.

Мракът около тях проблесна, пронизан от гласа му.

— Остави го този глупак. Ще усетим, ако използва уменията си, за да ни застраши по някакъв начин. Остави го да гние в някой свят, лишен от всичко, което е имало значение за него.

Кил’джейден бавно обърна огромната си глава към демоничния властелин.

— Целта не е да го оставим безсилен — изсъска Кил’джейден. — Целта е да го унищожим, както и останалите, които бяха толкова глупави да го последват. Целта е да го смажем заради липсата му на вяра. Заради упоритостта му. Заради отказа му да помисли за това, което щеше да е най-добро за всички нас.

Голямата ноктеста ръка се сви в юмрук и острите нокти се впиха в плътта. От нея бликна разтопен огън. После потокът спря, когато се докосна до това, което минаваше за въздух, оставяйки дебел ръб като белег. Тялото на Кил’джейден беше осеяно с много такива белези и той се гордееше с тях.

Аркемонд беше мощен, елегантен, изящен и интелигентен. Но той не изпитваше изгарящо желание за пълно унищожение като Кил’джейден. Той много пъти му го беше обяснявал и сега просто реши да не обсъжда повече този въпрос. Вече векове наред спореха за това и сигурно щяха да продължат да го правят и векове напред… или докато Кил’джейден не успееше да унищожи съществото, което някога бе най-добрият му приятел. Може би това бе причината. Кил’джейден изведнъж се озари и се замисли. Аркемонд никога не бе имал други чувства към Велън, освен като към равен водач на ередарите. А Кил’джейден обичаше Велън като брат, дори още повече — обичаше го, сякаш беше негово собствено проявление. И тогава…

Отново огромната ръка се сви в юмрук и отново вместо кръв рукна нечестив огън.

Не. Не бе достатъчно да си мисли как Велън седи в някой затънтен свят, лекува накърнената си чест, преживява от земята и живее в някоя пещера. Едно време Кил’джейден би поискал кръв. Но сега не можеше да се задоволи с кръв, колкото и мощна да бе тя сама по себе си. Той искаше същността на срама, пълното и цялостно унижение. Това щеше да бъде дори по-сладко от бакърения вкус на живота, който течеше във Велън и глупавите му последователи.