Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

Накрая дългият лек склон надолу свърши. По стените вече нямаше факли и Дуротан я изгледа въпросително.

— Няма нужда да носим огън при предците си — каза Кашур.

Те продължиха по равната повърхност в мрака. Дуротан не бе уплашен, но изглеждаше объркан, когато загърбиха приветливия огън.

Сега вече цареше пълен мрак. Кашур протегна ръка, сграбчи Дуротан и го поведе напред. Силните му дебели пръсти се свиха нежно около нейните. „Дори сега, когато се предполага да ме стисне здраво, той помни, че ме боли“ — помисли си тя. Следващият вожд на Фростулф щеше да има грижовно сърце.

Те продължиха, без да говорят. И тогава… неусетно, както се появява зората след дълга мрачна нощ, около тях се зароди светлина. Сега Кашур можеше смътно да долови фигурата на младежа, който стоеше до нея. Беше толкова по-млад от нея, а вече вървеше в тялото на зрял мъж. Тя го наблюдаваше, докато се придвижваха напред. Чудото на пещерата на предците беше познато за нея, но не и за него.

Очите му се разшириха, а дишането му се учести. Сиянието се излъчваше от един басейн в центъра на пещерата и хвърляше мека бяла светлина навсякъде. Всичко бе гладко и меко, и леко осветено. Нямаше остри ъгли или груби очертания. Кашур усети как я облива познатото чувство на дълбоко спокойствие. Тя остави Дуротан да се огледа в тишината. Пещерата беше огромна, по-обширна от мястото за барабаните и танците за фестивала Кош’харг, а няколко тунела водеха до места, които самата Кашур не бе посмяла да разгледа. Трябваше да е толкова огромна, нали, за да приюти духовете на всички орки, които са живели и умрели? Тя се запъти към водата и той я последва, наблюдавайки я внимателно. После Кашур свали торбата, която носеше, и му даде знак да направи същото. Тя внимателно извади няколкото кожени манерки с вода, отвори ги и с тиха молитва ги изля в светещата течност.

— Когато тръгвахме, ти ме попита за манерките с вода — тихо каза тя на Дуротан. — Водата тук не е от това място. Много отдавна започнахме да носим светена вода на предците си. Всеки път, когато дойдем, оставяме дар на свещения басейн. И не знам точно защо, но водата тук не се лее по обичайния начин. Такава е силата на Планината на Духовете.

Щом изпразни манерките, тя седна с лека въздишка и се загледа в сияйните дълбини. Дуротан последва примера й. Тя познаваше ъгъла, от който можеше да види отражението си, и се погрижи двамата да седнат правилно. Отначало единственото, което виждаше, бе собственото й лице и това на Дуротан. Израженията им изглеждаха призрачни, отразени в бял, а не в тъмен басейн.