Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

Той се затича и усети прилив на нова топлина, докато снегът скърцаше под кожените му ботуши. Тръгна по следите, както го бяха научили, изкачи едно възвишение… И пред очите му се появи стадото величествени същества.

Той моментално се наведе зад един голям камък и надникна, за да огледа зверовете. Всички бяха тъмнокафяви и се открояваха на белия сняг, защото още не се бяха пременили със зимните си кожуси. Бяха поне две дузини, а може би повече, и повечето бяха женски. Беше добре, че откри стадото, но сега се появи друг проблем. Как щеше да залови само едно животно? За разлика от много други животни, талбъците защитаваха членовете на стадото си. Ако атакуваше един от тях, другите щяха да му се нахвърлят.

Обикновено на ловците помагаха шамани, които отвличаха вниманието на животните. Дуротан беше сам и изведнъж се почувства уязвим. Той се намръщи и се окопити. Беше преследвал тези същества почти три дни и ето че вече ги откри. Тази нощ ще види или как един млад орк си похапва бут от талбък, или как трупът му се вкочанява в снега.

Той ги наблюдава известно време, осъзнавайки, че сенките се удължават, но не искаше да прибърза и да направи фатална грешка. Талбъците бяха активни през деня, а вечер копаеха дупки в снега, където да се сгушат за сън. Той знаеше, че правят така, но сега с ужас гледаше как вместо това животните се притискат плътно едно в друго. Как щеше да отдели едно от тях?

Някакво движение привлече погледа му. Една от женските, млада и здрава след лятото, в което бе похапвала сладка трева и горски плодове, явно бе в игриво настроение. Тя потропваше с копита и мяташе глава — с корона от величествени рога — и сякаш танцуваше около останалите. Изглежда не искаше да се присъедини към тях, и заедно с още едно или две избра да спи настрани от скупчените тела.

Дуротан се усмихна. Какъв дар от духовете! Това бе добра поличба. Най-жизнената и здрава кошута в стадото, тази, която нямаше нужда да следва сляпо останалите, а избираше свой собствен път. Макар че изборът й най-вероятно щеше да доведе до смъртта й, той щеше да позволи на Дуротан да се увенчае със слава и правото да бъде приет като възрастен. Духовете разбираха баланса на тези неща. Или поне така го бяха учили.

Дуротан чакаше. Здрачът дойде и отмина и слънцето потъна зад планината. А с него изчезна и слабата топлина, която носеше. Оркът чакаше с търпението на хищник. Накрая дори най-нервните животни от стадото подвиха дългите си крака и се сгушиха да спят до другарите си.

Най-накрая Дуротан се раздвижи. Крайниците му се бяха сковали и той едва не се прекатури. Той бавно се запромъква от скривалището си надолу към спящата женска. Главата й бе увиснала от дългата й шия, дишаше равномерно. Оркът можеше да види белите облачета, които се появяваха пред муцуната й.

Бавно, възможно най-внимателно той се насочи към плячката си. Не усещаше студ. Топлината от вълнението и силната концентрация потискаха усещането на всякакво неудобство. Наближаваше я, а тя продължаваше да сънува.