Зимата на света [bg]

— Ще го попитам. Изчакай тук.

И влезе обратно.

Лойд се чудеше дали това въобще ще свърши някаква работа. Жалко, че не бяха по-близки приятели с Готфрид. Все пак не му се вярваше, че католиците ще гласуват заедно с нацистите. Най-много го безпокоеше мисълта, че ако това можеше да стане в Германия, то можеше да стане и в родната му страна. Този мрачен изглед го накара да потръпне от ужас. Животът му тепърва започваше и той не искаше да го прекарва под властта на някоя потисническа диктатура. Желанието му бе да работи в политиката като родителите си и да направи родната си страна по-добро място за хора като миньорите от Абъроуен. Затова бяха необходими политически събрания, на които хората могат да се изказват свободно, вестници, които могат да критикуват правителството, и кръчми, където мъжете да спорят, без да се озъртат през рамо дали някой не ги подслушва. Фашизмът заплашваше това, но може би той щеше да се провали — Валтер можеше и да успее да убеди Готфрид и да не допусне партията на Центъра да подкрепи нацистите.

Хайнрих се показа.

— Съгласен е.

— Чудесно! Валтер предложи Дворянския клуб в един часа.

— Наистина? Валтер член ли е?

— Предполагам — защо?

— Въпросният клуб е консервативна институция. Той вероятно се казва Валтер фон Улрих, тъй че сигурно произлиза от знатно семейство, въпреки че е социалист.

— Май трябва да запазя маса. Знаеш ли къде е?

— Точно зад ъгъла — и Хайнрих му обясни.

— Да запазя ли за четирима?

Събеседникът му се ухили.

— Защо не? Ако не искат компанията ни, могат просто да ни помолят да си излезем.

После се върна в стаята.

Лойд излезе от сградата на операта, пресече бързо площада, подмина паметника на Победата и изгорелия Райхстаг и се насочи към клуба. В Лондон имаше такива места, но Лойд никога не бе пристъпвал през прага на някое от тях. „Това тук прилича на нещо средно между ресторант и приемната на погребално бюро“, помисли си той. Келнерите във вечерни костюми се носеха с лека стъпка и тихо редяха приборите по застланите в бяло маси. Оберкелнерът прие резервацията и вписа името фон Улрих с такава тържественост, все едно записваше някого в Книгата на мъртвите. Върна се в операта, която ставаше все по-натоварена, по-шумна и по-напрегната. Лойд чу някой да обяснява, че Хитлер щял лично да открие заседанието днес следобеда и да внесе законопроекта. Малко преди един часа Лойд и Валтер пресякоха площада. Лойд вметна: — Хайнрих фон Кесел бе изненадан, когато разбра, че и ти си член на клуба.

Валтер кимна.

— Преди десетина години, ако не и повече, аз бях един от основателите. Тогава се наричаше Юнският клуб. Бяхме се събрали, за да действаме срещу Версайския договор. Сега е крепост на десницата, и вероятно аз съм единственият социалдемократ с членска карта, но не съм напуснал, понеже е подходящо място за среща с политическите опоненти. В самия клуб Валтер посочи към един зализан мъж на бара. — Лудвиг Франк, бащата на младия Вернер, който се би заедно с нас в Народния театър. Сигурен съм, че не е член на клуба — всъщност, той не е немски поданик — но май обядва с тъста си, граф фон дер Хелбард, възрастния мъж до него. Ела с мен. Отидоха до бара и Валтер представи помощника си. Франк се обърна към Лойд. — Вие и синът ми сте се набъркали в сериозна разправия преди около две седмици. Лойд замислено докосна тила си; подутината бе спаднала, но мястото все още бе болезнено. — Налагаше се да защитаваме жени, господине — обясни той. — Нищо лошо няма в малко крошета — каза Франк. — Отразява се добре на младежите.