Хилядният етаж [bg]

— Райлин Майърс — каза той най-сетне, сякаш тя бе попаднала съвсем случайно на партито, а не й се плащаше да върши работа. — Как си, мама му стара? — Посочи стола до себе си и Райлин изненадано седна и кръстоса крака.

— Освен че приятелите ти ме опипваха, добре — избъбри тя, без да мисли. — Извинявай — побърза да добави, — нощта беше дълга. — Питаше се къде са Хиръл и останалите от компанията, дали изобщо са забелязали, че е изчезнала.

— Повечето не са ми приятели — заяви Корд. Намести се и Райлин забеляза как мускулите му напират под ризата. В този момент разбра, че небрежното му държане е измама, че той я изучава много внимателно.

За кратко и двамата останаха загледани в черния екран. Странно, помисли си Райлин; ако някой й беше казал, че нощта й ще свърши тук, заедно с Корд Андъртън, тя щеше да се изсмее.

— Какво е това? — попита Корд и Райлин усети, че отново опипва колието си. Отпусна ръце в скута си.

— Беше на мама — заяви кратко с надеждата да сложи край на въпросите. Беше подарила колието на майка си като подарък за рождения й ден една година, а след това майка и не го сваляше. Райлин още помнеше болката, която изпита, когато й го изпратиха от болницата, пъхнато в пликче, с оранжева лепенка. Смъртта на майка й не й се струваше реална дотогава.

— Защо Айфеловата кула? — попита Корд с интерес.

„На теб какво ти пука“, прииска й се да му се сопне, но се овладя.

— Беше наша си шега — отвърна тя простичко. — Все си казвахме, че ако имаме пари, ще се качим на влака за Париж и ще ядем в страхотното „Кафе Пари“. Не обясни как двете с Криса превръщаха кухнята в снобско френско кафене. Правеха си барети от хартия, рисуваха си мустаци с червилото на майка си и говореха с ужасен френски акцент, докато й сервираха „специалитета на шефа“ — каквато готова замразена храна бяха намерили на разпродажбите през седмицата. Това винаги караше майка им да се усмихва след дългия ден на работа.

— И отидохте ли? — попита Корд.

Райлин едва не се изсмя на тъпия въпрос.

— Почти не съм излизала от Кулата.

В стаята неочаквано прозвучаха викове и се чу плисък на вода — екранът отново оживя. Корд побърза да го спре. Райлин помнеше, че родителите му бяха загинали преди години в самолетна катастрофа.

— Хубаво е, че имаш тези записи — наруши тя мълчанието. Разбираше защо той ги пази за себе си: тя щеше да постъпи по същия начин, ако двете с Криса имаха такива. — Ще ми се да имах повече с мама.

— Много съжалявам — отвърна Корд тихо.

— Всичко е наред. — Тя сви рамене, макар да не беше наред. Никога вече нямаше да е наред.

Напрежението бе прекъснато от неочаквано къркорене. На Райлин й трябваше малко време, докато осъзнае, че е стомахът й. Корд я погледна любопитно.

— Гладна ли си? — попита я, макар отговорът да бе очевиден. — Да нападнем каквото е останало, ако искаш.

— Добре — отвърна Райлин по-ентусиазирано, отколкото възнамеряваше. Не беше хапвала нищо от обяд.