Хилядният етаж [bg]

— Дръж. — Корд й подхвърли пакетчето. — Пробвай едно.

Райлин извади яркозелено гъми и го лапна цяло. Задъвка, изпълнена с очакване, след това го погледна гневно, тъй като не стана нищо.

— Не го направи както трябва. — Корд се стараеше да не прихне. — Трябва да отхапеш главата или краката. Не може да го изядеш просто така цялото.

Тя грабна друго гъми и отхапа долната част. Чипът в останалата горна част на гъмито наддаде остър писък.

— По дяволите! — извика Райлин и изпусна гъмито на пода То продължи да се гърчи до краката й и тя отстъпи назад.

Корд се разсмя, грабна го, хвърли го в боклука и той го засмука към центъра за сортиране.

— Пробвай пак. — Подаде й пликчето. — Ако отхапеш главата, не пищят, просто шават.

— Не, благодаря. — Райлин пъхна кичур коса зад едното си ухо и погледна Корд. Нещо в начина, по който я наблюдаваше, я накара да замълчи.

А той направи крачка към нея и долепи устни до нейните.

Райлин беше твърде стресната, за да реагира. Корд я целуваше бавно, почти лениво, притискаше гърба й към плота. Ръбът му се заби в дупето й и я върна към действителността. Тя постави двете си ръце на гърдите му и го отблъсна.

Кръстоса ръце, а Корд се олюля назад, дишаше накъсано, очите му искряха весело. В ъгълчетата на устните му затанцува усмивка.

Нещо в това изражение накара Райлин да се разтрепери от гняв. Беше бясна на Корд, задето се присмиваше на ситуацията, на себе си, задето бе позволила да се стигне дотук — и най-вече защото се бе наслаждавала в продължение на един-единствен миг на удивление.

Без дори да помисли, тя вдигна ръка и го зашлеви. Плесницата прозвуча като удар на камшик.

— Извинявай — каза Корд в настъпилата болезнена тишина. — Очевидно не прецених положението.

Райлин наблюдаваше как отпечатъкът от ръката й почервенява на лицето му. Беше прекалила. Той нямаше да й плати за тази вечер и целият труд, който беше положила, отиваше на вятъра.

— Аз… трябва да си тръгвам.

Тъкмо излизаше, когато чу в антрето стъпки.

— Ей, Майърс — провикна се зад нея Корд. — Дръж.

Тя се обърна и хвана пликчето „Гъми Бъдита“.

— Благодаря — отвърна объркано, но вратата вече се беше затворила зад нея.

Райлин се облегна на вратата на апартамента и затвори очи в опит да събере разбриданите нишки на обърканите си мисли. Устните й бяха подпухнали, сякаш изгорени. Все още усещаше къде Корд я беше прихванал през кръста.

С гневна въздишка забърза надолу по трите тухлени стъпала, които водеха към изхода, и тръгна по карбоновата настилка на улицата.

През четирите километра до дома късаше главите на гъмитата една след друга и остави писъците им да изпълнят празния асансьор.