Само един поглед [bg]

Когато Грейс приключи разказа си, капитан Пърлмътър тикна пръст в снимката и попита:

— И вие сте сигурна, че това е съпругът ви?

— Мисля, че да.

— Но не сте сигурна?

— Май съм съвсем сигурна.

Той кимна така, сякаш я сметна за куку.

— А другите хора на снимката? Младото момиче със зачертаното лице?

— Не ги познавам.

— Но вашият съпруг каза, че това не е той, така ли?

— Точно така.

— Да обобщим: ако това не е той, всичко е без значение. А ако е той… — капитан Пърлмътър свали очилата си — това означава, че ви е излъгал. Така ли стоят нещата, госпожо Лосън?

В този момент мобилният й телефон запиука. Грейс го дръпна и погледна кой я търси. Беше Джак.

За миг тя се поколеба. Прииска й се да излезе навън, за да говори, но Пърлмътър и Дейли я гледаха настойчиво. Наистина при дадените обстоятелства нейното желание щеше да бъде малко неуместно. Тъй че тя натисна копчето на слушалката и долепи телефончето до ухото си.

— Джак?

— Здравей.

Звукът на неговия глас би трябвало да я изпълни с облекчение. Но не.

— Звънях ти вкъщи на домашния телефон. Къде си?

— Къде съм аз ли?

— Слушай, не мога да говоря дълго. Съжалявам, че изчезнах по този начин — явно беше усилието му да придаде на гласа си обичайно звучене, но не му се удаваше. — Нуждая се от няколко дни.

— За какво става въпрос?

— Къде си, Грейс?

— В полицейския участък.

— Обадила си се в полицията?

Погледът й срещна този на Пърлмътър. Той раздвижи към нея пръсти, сякаш казваше: „Я ми подай насам телефона.“

— Виж какво, Грейс, просто ми дай няколко дни. Аз… — тук Джак млъкна. След което добави нещо, което още повече увеличи безпокойството й: — Нуждая се от малко свобода.

— Свобода — повтори тя механично.

— Да. Малко свобода. Това е всичко. Моля те, кажи на полицията, че се извинявам. А сега трябва да тръгвам. Разбра ли? Скоро ще се върна.

— Джак?

Той не отговори.

— Обичам те — каза тя.

Но в слушалката се бе възцарила тишина.