Само един поглед [bg]

Компютърът му бе включен на „официалния“ уебсайт на Грейс Лосън. Грейс се загледа в ергономичния стол, закупен в един местен магазин, представяйки си съпруга си: как всяка сутрин сяда на него, а от монитора неизменно го поздравява нейното лице. На уебстраницата й фигурираше нейна ефектна снимка заедно с избрани образци на изобразително й изкуство. Тя беше включена там неотдавна по настояване на търговския й агент Фарли, който заяви, че тя била „сладурана“, което не било без значение в рекламно отношение. Тя се бе съгласила неохотно. Определени категории хора на изкуството винаги използват външния си вид за промоциране на дейността си. Що се отнася до театралната сцена или киното, значението е очевидно. Дори и писателите прибягват до същото чрез основно ретуширани снимки, подчертаващи мрачния блясък в проницателните им очи на гении. Но в света на Грейс — в живописта — външността на твореца не се смяташе от значение, красотата се търси в творбите, а не във външния вид.

Невинаги.

Естетичното не само предизвиква положителни усещания. То променя реалността. Например, ако Грейс беше дебелана или грозница, телевизиите нямаше да следят така ревностно състоянието й след случая с бостънското меле. Ако бе физически непривлекателна, нямаше никога да бъде въздигната в символ на оцелелите, никога нямаше да бъде наречена „стъпкан ангел“, както писа тогава един таблоид. Медиите всеки път даваха снимката й, когато съобщаваха данни за здравословното й състояние. А семействата на жертвите често я посещаваха в болничната стая, хората се взираха в лицето й като призрачно напомняне за техните собствени погубени деца.

Така ли щеше да е, ако беше непривлекателна?

Тя не спекулираше с това. Но един художествен критик й бе казал откровено: „Ние не проявяваме интерес към картина, която не ни привлича естетически — защо да е другояче по отношение на хората?“

И преди бостънския инцидент у Грейс бе съществувало желанието да се отдаде на изкуството. Но тогава й липсваше нещо неуловимо и неподдаващо се на обяснение. А случилото се помогна някак артистичната й чувствителност да се издигне на по-високо ниво. Да, тя знаеше, че звучи претенциозно. Винаги се бе отнасяла пренебрежително към баналността, че артистът трябва да изстрадва своето изкуство, че му е нужна трагедия, за да има творчески тласък. Преди това твърдение й бе звучало кухо, но сега тя знаеше, че в него се съдържа немалко истина.

Така в творчеството й проникна нещо призрачно, без тя напълно да загърби съзнателното. В него се появиха повече емоции, повече живот, повече… вихреност. Творбите й станаха по-мрачни, по-гневни, по-експресивни. Ценителите се питаха дали не съзират в някои от тях реминисценции от онзи ужасен ден. Директната насока даваше само един портрет: младо лице, толкова изпълнено с упование, че зрителят като че предчувстваше неминуемото унищожение. Но истината бе, че във всяка нейна творба по един или друг начин имаше отзвук от бостънското произшествие.