Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Без съмнение това беше причината самоувереното му изражение да помръкне, докато наближаваше масата, на която човекът, на когото дължеше настоящето и бъдещето си, седеше пред чаша кафе и половин кифличка, намазана с масло. Лицето му стана още по-мрачно, когато погледна наляво и видя корицата на „Q&S“, изложено на централно място на щанда за вестници. Отмина, сякаш не го беше видял, като усещаше очите на Перехил, впити в тила си. Черен облак надвисна над душата му и стегнатият му от ежедневни упражнения корем се сви от ярост. Списанието лежеше от два дни на бюрото му и Гавира познаваше снимките в такива подробности, сякаш сам ги беше правил. Изображението на ивицата беше малко зърнесто заради използването на телеобектив, но той ясно различаваше съпругата си Макарена Брунер де Лебрия, наследница на титлата Ел Нуево Естремо и потомка на една от трите най-благородни фамилии в испанската аристокрация (останалите две бяха Алба и Медина-Сидония) да излиза в четири часа сутринта от хотел „Алфонсо XIII“ заедно с тореадора Коро Маестрал.
— Закъсня — каза възрастнят мъж.
Гавира знаеше, дори без да поглежда скъпия си часовник, че това не е вярно. Просто дон Октавио обичаше да те държи и в напрежение. Самият Гавира беше усвоил от него тази тактика и умело я използваше. Перехил със своята нелепа прическа беше редовната й жертва.
— Не обичам хората да закъсняват — настоя високо Мачука, сякаш говореше на келнера, който чакаше, за да вземе поръчката му. Винаги му резервираха една и съща маса, до вратата.
Гавира кимна, без да се притесни от думите на Мачука. Поръча бира, разкопча блейзъра си и седна на стола, който председателят на банка „Картухано“ му посочи до себе си. След като кимна рязко няколко пъти, Перехил отиде да седне на една по-отдалечена маса, където Кановас прибираше документи в черно кожено куфарче. Секретарят беше слаб мъж с мише лице, баща на девет деца и изключителен моралист. Работеше за банкера още от времето, когато Мачука въртеше контрабанда с цигари и парфюми от Гибралтар. Никой не беше виждал Кановас да се усмихва, може би защото чувството му за хумор се беше разпаднало под тежестта на семейната отговорност. Гавира не обичаше Кановас и тайно възнамеряваше да го уволни, веднага щом старецът реши да освободи кабинета си на Аренал.
Подобно на своя шеф и патрон, той мълчаливо гледаше преминаващите пешеходци и коли. Когато бирата му пристигна, той се приведе напред и отпи глътка, като внимаваше да не пролее нито капка върху безупречно изгладените си панталони. Подсуши устните си с кърпичка и се облегна назад.
— Кметът е наш — каза най-накрая.
Нито мускул не трепна по лицето на Октавио Мачука. Той гледаше право пред себе си, към бяло-зелената табела „Пеня Бетика (1935)“ на балкона на втория етаж през улицата, до зданието на банка „Пониенте“, построено в стил „нео-мудехар“ (мудехар — архитектурен стил, смесица от мавритански и християнски елементи, характерен за някои части на Испания, особено Андалусия. (Б. р.)). Гавира гледаше костеливите, покрити с петна ръце на стария финансист, подобни на птичи крака. Мачука беше слаб и висок, с голям нос и очи, оградени с черни кръгове, сякаш от хронично безсъние, с които изучаваше околността като хищна птица. С годините погледът му не беше станал нито по-толерантен, нито по-сърдечен, а само по-уморен. Моряк и контрабандист в младостта си, по-късно лихвар в Херес и от времето, когато навърши четиридесет — банкер в Севиля, Основателят на банка „Картухано“ беше на път да се пенсионира. Сега единствената му явна амбиция беше да закусва всяка сутрин в кафето на ъгъла на улица „Сиерпес“, срещу „Пеня Бетика“ и главния офис на конкурентната банка, която наскоро „Картухано“ беше погълнала, след като постепенно подготви поражението й.
— Време беше — каза Мачука, още загледан през улицата.
Гавира проследи погледа му, но не беше сигурен дали ставаше дума за присъединяването на банка „Пониенте“ или факта, че вече имат подкрепата на кмета.
— Снощи вечеряхме заедно — каза Гавира и погледна към профила на стареца с ъгъла на окото си. — А тази сутрин имах продължителен приятелски разговор с него по телефона.