Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Дон Ибраим кимна удовлетворен.
— Свят човек, разбирам. Божи човек.
— До върха на пръстите си.
След известен размисъл, Дон Ибраим изпусна едно кръгче от дим и загледа как се отдалечава. Изглеждаше умислен.
— Значи в случая имаме свещеник с характер — каза накрая.
— Не зная за характера му — каза Ла Ниня, — но със сигурност има буен темперамент.
— Разбирам. — Дон Ибраим направи още едно кръгче, но този път не се получи. — Значи този почтен свещеник може да предизвика трудности. Имам предвид, може да ни затрудни.
— Той може да провали цялата работа.
— Ами младият свещеник, помощникът?
— Виждала съм го да помага по време на литургия. Изглежда мил и кротък. Не е такъв грубиян.
Дон Ибраим погледна през улицата към високите до коляното кожени ботуши от Валверде дел Камино, които висяха пред магазина за обувки „Ла Валенсиана“. После с меланхолично присвиване на раменете, се обърна отново към Ел Потро и Ла Ниня. При друг случай веднага би казал на Перехил къде да си завре тази работа. Или по-вероятно, би му поискал повече пари. Но при това положение на нещата, нямаше избор. Той тъжно се загледа в Ла Ниня с изкуствената бенка, олющения лак за нокти и тънките пръсти, обгърнали празната чаша. Погледна наляво и срещна предания поглед на Ел Потро. После се взря в собствената си ръка върху масата. Пръстенът, който носеше, беше фалшив. От време на време успяваше да го продаде — имаше няколко — за пет хиляди песети на някой глупак из баровете на Триана. Ел Потро и Ла Ниня бяха негови хора и негова отговорност. Единият заради лоялността си в злощастието, а другата, защото никога не беше чувал някой да пее „Златисточервената наметка“, както тя я пееше в едно tablao (/исп./ — заведение за фламенко — (Б. р.) ) при пристигането му в Севиля. Той я срещна отново дълго време след това. Вече танцуваше в един долнопробен клуб и беше похабена от алкохола и годините, сякаш излязла от песните, които изпълняваше с дрезгав пронизващ глас, който караше косата ти да настръхва. „Вълчицата“, „Балада за храбростта“, „Фалшивата монета“, „Татуировка“. През нощта, когато се срещнаха, Дон Ибраим се закле, че ще я спаси от забравата, за да окаже почит на таланта й. Защото въпреки клеветите, с които го бяха засипали Асоциацията на адвокатите и статиите в местните вестници, когато беше в затвора заради абсурдната диплома, за която никой не даваше пет пари; въпреки измамите, с които беше принуден да преживява оттогава насам, той не беше негодник. Кубинецът вирна глава и намести ланеца на часовника си. Беше просто честен човек, на когото не му беше провървяло.
— Това е единствено въпрос на стратегия — каза той замислено, за да убеди повече себе си, отколкото някой друг. Усещаше, че надеждите на приятелите му са насочени към него. Перехил беше обещал три милиона, но Дон Ибраим беше чул, че той работи за банкер, тъпкан с пари, така че там, откъдето идваха тези, имаше още много. А той и приятелите му имаха нужда от средства, за да осъществят отдавнашната си мечта. Макар и повърхностно, дон Ибраим четеше много — как иначе щеше да практикува право в Севиля толкова дълго време, без да се изложи — и трупаше цитати като златни кюлчета. Най-хубавата мисъл за мечтите беше на Томас Д. Х. Лорънс, онзи от Арабия, написал „Мадам Бътерфлай“ — „Хората, които мечтаят с отворени очи, винаги успяват“ или нещо подобно. Съмняваше се, че Ел Потро и Ла Ниня са с отворени очи, но нямаше значение, той щеше да отваря своите и заради тях.
Погледна с обич към Ел Потро, който бавно дъвчеше парче наденица.
— Какво мислиш, шампионе?
Ел Потро продължи да дъвче мълчаливо още половин минута.
— Мисля, че можем да го направим — каза той най-накрая, когато другите двама вече почти бяха забравили въпроса. — Ако Бог ни даде щастие.
Дон Ибраим въздъхна.
— Точно в това е проблемът. С всичките тези свещеници, не знам на чия страна ще бъде Бог.
Ел Потро се усмихна за първи път тази сутрин. Усмивката му винаги изглеждаше като голямо усилие за белязаното му от бикове и боксьори лице.
— Всичко за каузата — каза той.
Ла Ниня произнесе тихо и нежно: оlе.
Тя пееше тихичко, сложила ръка върху ръката на Ел Потро. От развода си той живееше сам. Дон Ибраим подозираше, че тайно обича Ла Ниня, но никога не й го беше признал от уважение към нея. От своя страна тя оставаше вярна на спомена на мъжа със зелени очи, който все още я чакаше на дъното на всяка поредна бутилка. Колкото до Дон Ибраим, никой нямаше сигурно доказателство за неговите любовни връзки. Във вечерите, изпълнени с мансаниля и китарен звън, той обичаше да разказва откъслеци от романтичните си приключения на млади години в Куба, когато бил приятел на Бени Муур, Звяра на Ритъма; „Саrafocа“ Перес Прадо и Хорхе Негрет, мексиканския актьор — докато можеше да говори, разбира се. Припомняше си времето, когато Мария Феликс (Прочута испанска актриса, играла и в американски филми — (Бел. пр.)), божествената Мария, лейди Мария, му подарила абаносов бастун със сребърна дръжка и литрова бутилка текила в нощта, когато изневерила на Агустин Лара с него. А слабият и елегантен Лара, съсипан, написал безсмъртна песен, която да облекчи болката му, че е бил измамен. Усмивката на Дон Ибраим го подмладяваше при спомена за Акапулко, нощите, плажовете, Мария, моя любов, хубава Мария. Между чашите мансаниля Ла Ниня тихичко си тананикаше песента, в която той беше виновният прелъстител. А Ел Потро седеше там със своя твърд, мълчалив профил.