Мъртви в Далас
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви в Далас». Краткое содержание книги:
Суки има голямо желание да помогне за разкриване убиеца на Лафайет, но Ерик моли нея и Бил да заминат за Далас, за да намерят безследно изчезнал вампир. Младата жена е задължена на Ерик и приема да участва в начинанието. Само че при едно условие: нито едно човешко същество да не пострада. Но по-лесно е да се даде обещание, отколкото да се изпълни. Особено когато наоколо има вампири, жадни за истинска кръв.
Започвах да се тревожа.
Бавно и внимателно свалих телепатичната си защита и започнах да проучвам мъжа до себе си. Да, знам: посегателство върху личното пространство. Ала в момента носех отговорност не само за себе си, но и за безопасността на Бил.
Свещеникът, който се оказа мощен предавател на мисловна дейност, очакваше падането на нощта с огромно нетърпение, също като мен. Само че за разлика от мен той се страхуваше. Надяваше се, че приятелите му са там, където трябваше да бъдат.
Отново погледнах нагоре, стараейки се да не давам израз на нарастващата си тревога. Рехавият сумрак над Тексас бързо отстъпваше пред непрогледната нощ.
— Съпругът ви, предполагам? — попита той и обви пръсти около лакътя ми.
Ама че досадник! Тръпки да те побият. Обърнах се към него и проследих погледа му. Очите му не се отлепяха нито за миг от хамалите, които сновяха из товарното помещение на самолета, облечени в сребристочерни гащеризони с надпис „Анубис“ на гърдите. После погледът му се стрелна към служителя, който се подготвяше да съпроводи ковчега до багажната платформа. Свещеникът искаше… но какво точно чакаше този човек? Дебнеше подходящ момент, в който всички да са заети с нещо и да не гледат в неговата посока. Не искаше никой от тях да вижда… да вижда какво?
— Не, приятелят ми — отвърнах аз, колкото да поддържам заблудата. Баба ме възпита да съм учтива, но не и глупава. Бръкнах скришом в дамската си чанта и измъкнах отвътре сълзотворния спрей. Подарък от Бил, за спешни случаи. Тъкмо отстъпвах встрани от фалшивия поп и неясните му намерения, когато капакът на ковчега се отвори с трясък.
Двамата хамали в багажното отделение на самолета се свлякоха на колене в дълбок поклон. Онзи, който буташе ковчега към платформата, също взе да се кланя, но преди това стреснато изруга (новак, предполагам). Този етюд също участваше в рекламните листовки на авиокомпанията, но ми се струваше твърде пресилен.
— Господи, помилуй! — изписка свещеникът. Но вместо да падне на колене, той рязко подскочи до мен, улови ме за ръката, в която държах флакончето, и взе да ме дърпа.
В първия миг си помислих, че се опитва да ме спаси от криещата се в ковчега опасност. Предполагам, че така сме изглеждали и в очите на хамалите, които продължаваха да се вживяват в ролите си. Дори не направиха опит да ми помогнат, въпреки че крещях с пълно гърло: „Пусни ме!“. „Свещеникът“ продължаваше да ме дърпа за ръката, за да ме повлече нанякъде, а аз с всички сили забивах токчетата си в бетона и го млатех със свободната си ръка. Нямаше да му се дам без бой.
— Бил! — Започвах сериозно да се плаша. Войнствено настроеният свещеник не беше някой здравеняк, но ме превъзхождаше и по ръст, и по килограми. И макар да се съпротивлявах с всички сили, той полека-лека ме придърпваше към служебната врата на терминала. Отнякъде се изви вятър, горещ и сух, и нямаше как да използвам сълзотворния газ, без да напръскам и себе си.
Мъжът в ковчега бавно се изправи, отвори широко очи и се огледа наоколо. С периферното си зрение забелязах как приглади с ръка гладката си кестенява коса.
Служебната врата се отвори. Вътре имаше някой — свещеникът явно си водеше и подкрепление.
— Бил!
Нещо изсвистя във въздуха. Свещеникът внезапно ме пусна и се шмугна през вратата като заек, подгонен от ловджийска хрътка. Аз се олюлях и политнах назад, но Бил успя да ме хване.
— Здрасти, мило! — възкликнах аз с неописуемо облекчение и пригладих новото си сиво сако. Добре че се бях сетила да освежа червилото си след кацането на самолета. Отправих поглед към посоката, в която свещеникът бе побягнал. — Ама че странна случка! — казах аз и прибрах сълзотворния газ в чантата си.
— Суки, добре ли си? — попита Бил и се наведе да ме целуне, без да обръща внимание на зяпналите от изненада хамали. Макар от две години цял свят да знаеше, че вампирите не са персонажи от митове, легенди и филми на ужасите, а обективна реалност, малцина бяха виждали жив кръвопиец отблизо.
Бил не им обърна и капчица внимание. Умееше да отсява нещата, за които не си струваше да се притеснява.
— Да, добре съм — отвърнах аз, все още леко замаяна. — Нямам представа защо този човек толкова искаше да ме повлече нанякъде.
— Може би е разбрал погрешно естеството на отношенията ни?
— Едва ли. Според мен знаеше много добре, че те чакам, и искаше да ме отвлече, преди да си се събудил.
— Ще я видим тази работа. — Лаконичен, както винаги. — А иначе, ако изключим това недоразумение, всичко наред ли е?