Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Като че ли всичко около повестта беше решено и Твардовски изкомандва да я пускат в 11-а книжка. Точно тогава обаче започна ракетната драма с Америка. Като нищо можеше някоя вихрушка от карибската криза да мине по коридора на ЦК и да помете моята повестчица.
Но бурята утихна! Срещу 7 ноември, точно една година след като изпроводих повестта си, ме викнаха за първа коректура. Докато седях над машинописните текстове — всичко това беше мит, изобщо не го усещах. Но когато пред мен легнаха необрязаните страници на списанието, представих си как изплува на повърхността и тръгва към милионите несведущи крокодилското страшилище на нашия лагерен живот — и в разкоша на хотелската стая за пръв път сам се разплаках над повестта си. („Новый мир“ си направил една изящна шега с цензурата: без каквото и да било обяснение им изпратил за параф шпалтите на „Иван Денисович“. А цензурата в мъртвешката тишина на своите зандани нищичко не знаела за решението на ЦК, нали то било взето в най-тесен крьг, както винаги става у нас. Когато получила повестта, цензурата се сащисала от тая „идеологическа диверсия“ и се обадила със заканителен тон в списанието: „Кой е изпратил тоя ръкопис?“ „Ами ние“ невинно отговорила зав. редакцията Н. П. Бианки. „Но кой лично го е одобрил?“ „Ами всички го харесахме“ — чуруликала Бианки. Заканили й се нещо и затворили телефона. След половин час се обадили весело: „Изпратете ни още два-три екземпляра“ (и на тях им се дощяло да я прочетат). Хрушчов си е Хрушчов, но все едно на всяка кола трябва да има параф на цензурата.)
Тъкмо тогава ми съобщиха молбата на Лебедев: да съм изхвърлел от ръкописа думите на Тюрин: „Прекръстих се и рекох: «Все пак те има, Създателю, на небето — дълго търпиш, но удариш ли, много боли.»“ Сетили се… Сетили се, но късно, за най-важното място в повестта, където бях катурнал и преобърнал наопаки цялата легенда за гибелта на ръководещите през 37 година! В редакцията ме увещаваха: ама Лебедев беше толкова съчувствено настроен! Именно той прокара и уреди всичко! Редно е сега да му се отстъпи. Така си беше и бих отстъпил, ако това ставаше за моя сметка или за сметка на литературата. Но сега ми предлагаха да отстъпя за сметка на Бога и за сметка на селяка, а това се бях зарекъл никога да не правя. И отказах на още непознатия ми митичен благодетел.
И такава бе инерцията на отместения и търкулнал се камък, че дори съветникът на Хрушчов нищо не можа да поправи и спре!
Опита се да го стори Аджубей: не да спре търкалянето, но барем да промени посоката му. Може би под натиска на ортодоксите — защитници на режима, които искаха все пак по своему за пръв път да представят историята на лагерите (себе си — като главни страдалци и главни герои); но по-вероятно причината ще да е била още по-нищожна: просто да измъкне инициативата („да свие номер“), да изпревари Твардовски вече след трудния път и пръв да грабне наградата. На редакционната сбирка на „Известия“ Аджубей се ядосвал, че други, а не неговият вестник „открива“ важната тема. Някой се сетил, че имало такова разказче от Чита, но било „непубликуемо“ и го отхвърлили. Втурнали се да ровят из кошчетата — разказът бил унищожен. Свързали се с Г. Шелест и той от Чита спешно им предал по телефона своя „Къс злато“. И го отпечатаха в празничния брой на „Известия“ — отпечатаха го с безсрамна „наивност“, дори без един възклицателен знак, сякаш разкази за лагерния живот от четирийсет години насам се печатат в нашите вестници и са омръзнали на всички. Твардовски много се разстрои тогава и се разсърди на Аджубей. А аз смятам, че „Къс злато“ нищо не им даде: нашият камък се търкаляше неотвратимо и именно в такъв вид било писано на руските читатели да видят контурите на лагера.