София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
— Е, господине, то тия картини са арни, я ги изгледах веднаж, два пътя, па и третио пат сега ги гледам, ама речи ми, кога че почне представлението.
Горката селянка, тя си мислела, че влиза в театър.
Развлечения — разходки — заведения
Софиянци, па и техните гости — чужденци винаги са обичали края на разходката да завърши с едно здраво хапване и пийване или, както казват кореняците, „къркане“. Още в 1869 година поради многото пиене султан Селим е бил принуден с ферман да забрани употребата на спиртни напитки в заведенията. По-късно той отмени своя ферман по отношение на раята, но ферманът останал в сила за мохамеданите.
Най-обичните разходки на софиянци бяха: вишневата градина Курубаглар (Лозенец), Бали Ефенди (Княжево), гдето се ходеше било със Шишковия омнибус, било с файтон (5 лева отиване и връщане), било до Юкъра Баня (Горна Баня). Тези далечни за времето разходки завършваха с изяждането на агне, прасе или поне на някой гювеч.
Трамваят на Шишков, който тръгваше от ъгъла на Алабинска и свързваше София с Княжево
На половината път за Княжево беше бирената фабрика Павлово, основана от Лазар Трифкович и грамадния браумайстор26 Воханка. В парка на фабриката имаше първоразряден бюфет, какъвто днес нямаме никъде. В неделен ден имаше военен концерт и масите бяха изпълнени с най-избрано общество.
В тези години планинарството не беше още развито и Витоша не привличаше гости туристи. След Алеко Константиновото изкачване на Черния връх отделни групички, но много редки, правеха излети. Обаче тези излети се броеха на пръсти. Изкачването беше трудно поради липсата на пътища.
Хай-лайфът правеше своята обичайна разходка по Цариградското шосе (Цар Освободител) до пепиниерата. След няколко тура всички се отбиваха в „Дълбок зимник“ на бира и скара.
Имаше и други, които безцелно отиваха до гарата да посрещнат влака, който идва от Виена, или тоя, който пристига от Цариград, разхождаха се по перона на гарата (слабото движение позволяваше това), след което консумираха в бюфета на гарата и се връщаха в града.
По-мързеливите софиянци се задоволяваха да отидат в Градската градина, гдето се разхождаха по широката алея, която е около оградата, и слушаха военната музика. Казиното не съществуваше, но в североизточния кът, гдето днес има едно малко фонтанче с изкуствени стени и гдето децата играят, имаше паянтов бюфет, държан от Стефан А. Петров. Целият този триъгълник беше изпълнен с маси, а около тях посетители-консуматори наблюдаваха разхождащите се по алеята софиянки и софиянци. В разстояние само на един час пред вас ще минат по десетина пъти всички ваши познати и при всяко минаване се разменяваха по две „търговски усмивки“.
Градската градина често служеше за разни дружества за устройване на „гарден парти“ или градински увеселения. В тия увеселения имаше музика, бой с цветя и конфети, поща, разнасяна от хубави госпожици и дами, и главно претекст за много интриги.
Все в Градската градина станаха и първите спортни прояви. Там се уреждаха юнашки игри от швейцарския инструктор по гимнастика Шампо. Те се състояха от съгласувани движения от младите юнаци и упражнения на висилка и паралелка. В тия упражнения особено се бяха отличили Лазар Добрич и Петко Сирманов (по-късно полковник). В Градската градина стана и първото колоездачно надпреварване с тогавашните първенци: капитан Драганов и гимназиалния учител Борис Балтаджиев. Приблизително 20 конкуренти колоездачи заобиколиха 8 пъти околовръстната алея, — това беше рекордът. След надбягването имаше фокусници, които караха колело без кормило, други без седало, или покачени само на един педал. Това бяха необикновени фокуси за времето.
В Градската градина за пръв път чухме фонограф. Един стар грък носеше голяма кутия, покрита със стъкло, в която се въртеше цилиндър. Чрез каучукови тръбички, чиито двойни кукички ние прикрепяхме в ушите си, и срещу 10 стотинки слушахме това чудо: човешки глас да излиза от машина. Това беше най-първобитният фонограф с дрезгав глас, но за нас той беше чудо, голямо чудо. Веднаж поканих един стар метач да слуша. Аз платих десет стотинки за него. Наблюдавах го. Когато цилиндърът се завъртя, неговата физиономия се измени. Отначало той почервеня, очите му добиха израз на голямо учудване, после се изсмя и пак се замисли и стана сериозен. Той слушаше, без да проговори. Когато апаратът спря и той си откачи кукичките, погледна ни някак с присмивка и каза:
26
Браумайстор — „технолог, специалист по производството на бира“, от нем. Brau, Braeu „бирата, сварена на един път“.