София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
През деня по софийската чаршия се забеляза едно необикновено търсене на свирки. Еврейските дюкянчета продаваха по 2 и 3 лева стражарски свирки, без да знае някой какво се готви.
Когато към 9 часа вечерта се зададоха княжеските каляски заедно с княза, брат му, Борис и Кирил, те бяха посрещнати от оглушителни свирки от всички улици около театъра. Организатори на това освиркване бяха нашите студенти. Чуха се и викове „Долу!“ Каляските и княжеският конвой, изненадани, за един момент спряха, конете се уплашиха, но след малко те потеглиха и с голяма бързина стигнаха пред театъра.
Свирките, виковете и смеховете продължаваха и се превръщаха в адска глъчка.
По заповед на градоначалника гвардейците се отправиха срещу тълпата. В миг се стекоха студенти, ученици и други граждани, които задръстиха входовете на съседните улици и движението стана невъзможно.
Свирките и дюдюканията продължиха. Студенти се бяха качили по желязната ограда на Градската градина и оттам продължаваха да свирят. Министър Петков излезе пред входа на театъра и даваше нервно заповеди. Най-сетне, към 11 часа, конни отделения и стражари прогониха тълпата чак до банята и разчистиха площадката пред театъра, която се зае от един ескадрон кавалерия. Окончателно градът се успокои едва след полунощ.
Самото представление и церемонията на откриването мина спокойно. Народният поет Ив. Вазов беше написал специален пролог за тържеството на българския гений. Един балет, написан много сполучливо от маестро Атанасов и изпълнен от Пешо Радоев, танцмайстор, изпълваха програмата на откриването.
Постъпката на студентите има като последствие закриването на Университета. Но тази постъпка беше първият сигнал за борба срещу омразните управници и срещу княза.
Народният театър стана арена на едно небивало състезание на таланти. В него се проявиха всички мъченици от „Сълза и Смях“, към които следва да прибавим и по-новите: Огнянов, Сарафов, Ат. Кирчев, Снежина, Султана Николова, Будевска, Бъчваров, Коста Стоянов, Г. Стоянов, Гено Киров и много други. Народният театър стана крепост на нашето драматическо изкуство, което по-късно приюти при себе си и Народната опера.
Какво беше себеотрицанието у нашия актьор, имал съм случая да опиша в един подлистник, поместен във в. „Изгрев“ при смъртта на Коста Стоянов. Сега ще добавя следния епизод.
В театъра се играеше пиесата „Борислав“, режисьор е Ив. Попов. След второто действие актрисата Султана Николова помята във време на антракта. Театралният лекар, който се притича на помощ на пострадалата актриса, след като успява да спре хеморагията20, се явява при г. Попов да му каже, че Султана Николова не е в състояние да продължи играта без риск на живота си. Попов нарежда да се повика дубльорката г-жа Банчева и моли лекаря да уведоми Султана, че тя ще бъде заместена в третото действие от Банчева. Когато Султана узна, че ще бъде заместена от съперничката си, избухва в гняв и реве:
— Не, но никой начин! Не позволявам! Аз ще завърша ролята!
— Вие рискувате с живота си. — казва лекарят.
— Нищо! — отговаря актрисата.
Солидно тампонирана, поемаща всички рискове, Султана Николова доизкара своята роля.
Не всички обаче бяха така предани на театъра. Заедно с покойния Никола К. Хлебаров, съпруг на Мария Хлебарова, бяхме написали една статия за нуждата от специална сграда за театър. Това беше 6–7 години, преди да се реши, че ще се строи театър. Статията беше готова, но не можахме да намерим вестник, който да я помести. Отидохме при Петър А. Петров, директор-стопанин на в. „Отзив“ и му я предадохме.
— Ха! Всичко Мара фтасала! Ние не можем нашите държавни работи да уредим, та сега ще се занимаваме с карагьозчийски21 работи! — Това беше отговорът на Перо Петров.
Статията пак излезе благодарение на Бернард Кон, който ни даде на разположение колоните на „Български търговски вестник“.
Казах вече, че пиша само ония мои впечатления, които не са отбелязани от други досега.
По същите причини искам да разкажа как изникна театър „Ренесанс“, чиито опожарени стени доскоро стърчеха на площад „Възраждане“ и който скоро ще се възобнови като български работнически театър.
20
Хеморагия — гр. „кръвотечение“.
21
Карагьозчийски — от тур. карагьоз — „черноок“ и оттам „мошеник, смешник, комедиант, актьор“.