София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Слушат първия фонограф…
— Толкова балама не съм. Тая мангелия27 пред мен не минава! Дека се е скрил тоя, що хорати? Под масата го нема, ама тадева че е.
По-късно Грауер, представителят на грамофоните „Гласът на неговия господар“, наводни София с тези апарати, които достигнаха до шестдесет лева апарата, а плочите — по пет-шест лева. Тогава всяко семейство имаше свой грамофон.
Първото кино
Една вечер пред бюфета на градината опнаха бяло платно. Срещу платното поставиха нещо като магически фенер. Апаратът затрака и върху платното видяхме оживени фотографии. Един поливач на улица опръсква един разсеян минувач; после кавалерия препуска и ето даже че конете идват към нас… те като че ли ще ни прегазят… аз изумявам от страх. Светлината идва, платното е отново бяло. Това беше първият кинематограф. Цялата нощ не спах и мислех по това чудо.
Подир месец една кръчма срещу Шарения мост, там гдето е днес хотел Бел Вю, се превърна в кино. Салонът не побираше повече от 30–40 души. Входът струваше 30 и 50 стотинки. На екрана се даваха малки фарсови комедийки, които траеха по пет-десет минути. Понеже филмът беше ням, до екрана стоеше един господин, който обясняваше действието с висок глас: „Вратата се отваря“. „Влиза жена му“, „Той не я забелязва“, „Той блъсва карафата, която пада и се счупва“ и прочее. Едва две-три години по-късно на мястото, гдето е днес Модерен театър, в една дълга зала столичният жител Вакаро инсталира първото кино, което даваше по-големи комедии, но все пак неми и с обяснител.
При всеки национален празник на площад „Александър“ пиротехническата рота при артилерийския арсенал организираше нощно празненство с фойерверки. Пущаха се разноцветни ракети единични, после в букети и фонтани и най-накрая се запалваше голяма комбинация от разни цветове ракети, които представляваха вензели и други орнаментики. При такива празници всички прозорци на учрежденията бяха също осветявани с дузини спамацетови28 свещи и София ставаше феерична през тези нощи. Публиката от площада и от Градската градина се радваше на тия зрелища.
По него време се консумираше повече бира отколкото вино. В София имаше много хубава и отлежала бира, — производство на Братя Прошекови, на Павлово, тая на Таки бираджията, освен това Търновско и Шуменско пиво. Много по-късно имахме и бирата на фабрика Македония. Внасяше се също и мюнхенска и дрехерова, па и пилзенска бира. Консумацията беше голяма — аз зная заведения, които харчеха по седем хектолитри на вечер.
Бирата беше евтина. Доскоро още стояха някои стари фирми на бирарията Секлер, която продаваше голяма чаша бира за петнадесет стотинки. „Батемберг“ още не съществуваше. Йосиф Минчев имаше едно малко заведение с женска прислуга на ъгъла на Цар Калоян и пл. Св. Георги, гдето доскоро беше склад за одеала. Към 1904 г. той построи срещу църквата „Св. Георги“ заведението „Батемберг“, в което свиреше прочутият тамбурашки оркестър на Ротшилд, съставен изключително от любители чиновници, облечени в шопски костюми. Там по-късно свиреше и оркестърът на Швертнер.
Една прочута бирария по него време беше „Перо яваш, яваш“, по-късно наречена „Родопи“ на площад Св. Никола.
Хубавата бира, многото закуски и богатата скара привличаха всички семейства в тая бирария, гдето рядко се намираше свободно място. Компаниите оставаха на гуляй до късно през нощта — тогава нямаше определен час за затваряне на заведенията.
Понеже става дума за площад Св. Никола, грях ще сторя да не спомена за подвижните кебапчии, които сновеха навсякъде, но най-много ги имаше на тоя площад. На един широк кожен колан, който минаваше през лявото им рамо, беше закачен мангал със скара, който висеше пред самия им пояс на корема. Мангалът е в същност поставен в една кутия във форма на полумесец, който обгражда тялото на кебапчията. В дясно от мангала има сурови кебапчета, готови за печене, в ляво има място за сол и червен зърнест враждебски пипер, а над кутията парчета хляб, нарязан за по две и половина стотинки парчето или по-голямо за пет стотинки. В дясната си ръка той държи машите, с които си помага при печенето на кебапчетата. Било прав, било седнал на някоя крайна маса на бирарията, вие повиквате кебапчията, който веднага ви подава в хляб две, три, пет кебапчета прясно опечени пред вас. Кебапчето струва пет стотинки. Тези кебапчии имат особен маниер да щракат с машите, за да привличат вниманието ви и да раздразнят апетита ви. Някои от тях бяха виртуози в щракането, което ставаше мелодично.
27
Мангелия „хитрина, шмекерия“ — от ма̀нга „хаймана, непрокопсаник“. Любопитно е, че Стефан Илчев в „Речника на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век“ привежда пример, в който думата е употребена също със значение „телефонна слушалка“: — Геле, ти все тука ли беше? Телефонът да е дзъркал?… — Е, ти вдигна ли му мангелията? Кой се обажда? Р. Иларионов.
28
Спамацетови свещи (?) — вероятно „спермацетови свещи“ < спермацет — восъкоподобно вещество, което се добива от кашалотите и днес се използва в парфюмерията и техниката, а в миналото от него са правени висококачествени свещи. Произхожда от лат. sperma ceti „семе на кит“, но спармацетът няма нищо общо с размножаването на кашалотите. По-скоро се допуска, че функцията му е свързана с режима на дишане на кашалота.