Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » София преди 50 години
София преди 50 години - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

София преди 50 години

Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:

Ония, за които керванът на годините е превалил „над цветния хълм на младостта“, за които „напред се погледът не вглежда“, обичат често да се вглъбяват в миналото, да поплуват в тихите води на спомените, защото те са винаги успокоителни и никога не отравят с разочарования. Не че в миналото не е имало тегло и неволи — те са наши спътници от люлката до гроба. Но младините не чувствуват остро жилото на отровата им, а побелялата възраст, която вижда всичко ретроспективно, ги оставя в сянка, дори ги изличава: изпъква само светлината и радостта и безкритичната вяра в „доброто старо време“.
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
1 ... 17 18 19 20 21 22 23 24 25 ... 56
Перейти на страницу:

Артисти и технически персонал правеха свръхчовешки усилия, за да спестят средства и да получат пълен ефект. Спомням си за Георги Златарев, сподвижник на Иван Попов още от румелийския театър — той беше артист и декоратор. Какви усилия правеше, за да приготви от нищо нови декори за някоя нова пиеса? Той сам беше и декоратор и бояджия, и дърводелец и преносвач. Броил ли е някой колко пъти той е пребоядисвал дървената част на единствената гарнитура мека мебел от черна на бяла или червена и колко пъти той е опъвал разни други щофи с иглянки, за да направи гарнитурата непознаваема и да не омръзне на публиката? Този непосилен труд при лоши условия и студ се отрази върху неговото здраве. Едва върнал се от специализация в Берлин и Париж, той се сгромоляса и ето вече повече от 30 години, откак лежи болен от страшна болест.

С идването на Миларов като интендант на „Сълза и Смях“ работите на театъра тръгват малко по-добре. Режисурата на театъра минава последователно в опитните ръце на големите славянски артисти Мандрович, писателя Туцич и пак артиста Йосиф Шмаха. У нас дойдоха на гастрола артистите Фиян, Щроци и София Звонарова. Трупата „Сълза и Смях“ стана държавен Народен театър. Заговори се вече за постройка на специална сграда за театър.

В новите поемни условия за Класната лотария общината предвиди да се отделя ежегодно по известна сума за постройката на театър. Този „Фонд театър“ обаче не растеше с желаната бързина. Миларов поиска помощ от държавата. Определено беше мястото, на което ще се строи театърът и което се даваше от общината; плановете също бяха готови, но… тук се спираше всичко.

Най-сетне един ден видяхме работници, които почнаха да копаят основите на днешния театър. От него ден за всички артисти, актьорствующи и любители на драмата цел за разходка беше мястото, гдето се копаеха основите на театъра. Всеки минаваше, спираше се за малко да погледне колко е изкопано и се отправяше към арменското кафене, за да докладва. Когато двама се срещаха, ще си разменят вместо поздрав:

— Мина ли покрай театъра?

— Минах. Почнаха вече да хвърлят камъни в основите…

Постепенно основите надминаха височината на дървената ограда. Тогава артистите почнаха да броят редовете тухли. Ще влезе някой в Арменското кафене:

— Днес са вече на 23-ия ред тухли.

Между последните беше покойният артист Белю Белчев. Два дни преди да отлети разумът му, беше ме срещнал пред кафене Панах и, както слабо пелтечеше, каза ми сепнато:

— Прочетох ги. Днес са на 57-ия ред тухли, а защо от другата страна са само на 52-ия ред?

Напрежението у него беше голямо. Той не изтрая и полудя. Белю не можа да види новия театър… Погребахме го.

От кафенето решават: Хайде да идем към театъра, да видим догде са стигнали. При такава покана веднага трима-четирима се вдигат и закрачват. С часове те наблюдават италианците, които дялат камъните и капиталите за колонадата на парадния вход.

— „Ех, че работят полека пустите му италианци! Мързеливци!“ След тая бележка ще идат да се почерпят.

Старият театър „Основа“, отсетне склад на общината, на чието място днес се издига Народният театър

Издигането на никоя сграда не е следено с такъв жив интерес, майката не следи растежа на своето дете с такава любов, с каквато нашите артисти и театрали следяха издигането на Народния театър.

И понеже всяко начало има край, и растежът се привърши. Театърът биде открит тържествено на 3 януари 1907 г. според една специална програма, изработена от една комисия, състояща се от директора на протокола при министерството на външните работи Милчев, помощник-кмета Ганчев и интенданта на театъра Илия Миларов. Както във всяка народна работа, така и в тая дворецът се намеси по арогантен начин. Ставало дума театърът да носи името „Царски театър“, но тоя проект решително бил отхвърлен. Князът изпратил като ръководител на комисията своя началник на конюшните — щалмайстора19 Ешенбах. Още в началото комисията по настояване на княжеския пратеник е решила, че в това тържество не всеки гражданин може да отиде и че ще се допусне ограничен брой гражданство. Това решение отне народния характер на тържеството. Самият Миларов беше неприятен поради своето цареугодничество. Той беше пренебрегнал да покани маса видни граждани, за да покани свои приятели и любимци на двореца. Последното стана известно на журналисти и професори, които в знак на протест върнаха поканите си.

вернуться

19

Щалмайстор „управител на конюшните“ — нем. Stall „конюшня“.

1 ... 17 18 19 20 21 22 23 24 25 ... 56
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)