Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » София преди 50 години
София преди 50 години - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

София преди 50 години

Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:

Ония, за които керванът на годините е превалил „над цветния хълм на младостта“, за които „напред се погледът не вглежда“, обичат често да се вглъбяват в миналото, да поплуват в тихите води на спомените, защото те са винаги успокоителни и никога не отравят с разочарования. Не че в миналото не е имало тегло и неволи — те са наши спътници от люлката до гроба. Но младините не чувствуват остро жилото на отровата им, а побелялата възраст, която вижда всичко ретроспективно, ги оставя в сянка, дори ги изличава: изпъква само светлината и радостта и безкритичната вяра в „доброто старо време“.
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
1 ... 24 25 26 27 28 29 30 31 32 ... 56
Перейти на страницу:

На първо число келнерът Стоян напомняше това по деликатен начин. Когато някой чукнеше на масата, за да плаща, Стоян се промъкваше измежду масите и бързо повтаряше:

— Молим, молим, кой плаща (и по-низко ще добави): днес първо число, молим, кой плаща?

Така подсещаше длъжниците да уредят сметките си, които той носеше записани на белия си маншет.

Тъжно е да признаем, но е истина, че тогава в София имаше много повече заведения, в които се сервираше западноевропейска кухня и фини напитки, отколкото днес. Имахме и по-голям брой стиловани келнери по професия. Милан, последният келнер от него време, работеше на стари години в Славянска беседа, но от известно време вече не го виждам.

Като си помисля само за ресторанта на Иван Папах, за тоя на Смолницки — „Роял“, в който можеше да се пие дори и прочутото розово шампанско „Oeil de Perdrix“, ресторант Баер и неговия кегелбан, — днешните наши нови ресторанти и като инвентар, и като кухня, и като сервиране, ми се струват смешни и невъзможни. Днес ние съвсем нямаме това, което имахме преди четиридесет години.

Измежду хотелите на София по него време хотел „България“ (старият) ни правеше впечатление на дворец. В тоя хотел слизаха изключително видни чужденци и дипломати. В едноетажното крило над старото кафене „България“ и срещу Военното министерство имаше запазен апартамент, в който живееше собственикът на имота генерал Кесяков, сродник на Тъпчилещовите, който игра известна роля по време на изпъждането на княз Батемберг. След неговата смърт син му Константин и зетьовете му полковници Голдгоер и Раевски от Петроград продадоха хотела и мебелите на Леон Фрай. Особено ценните лични мобили на генерала — легло със злато обшит балдахин върху коприна брокар, която от един век вече не се произвежда, бяха купени от тогавашния руски дипломатически представител Бахметиев, други ценни предмети бяха купени чрез Виткович и Леви за виенския музей, а монументалното писалище от палисандър бе подарено на адвоката Петър Шварц, който посредничи за сделката. Един извънредно тежък полюлей с мозайки и позлатен бронз, чиято тежест не можеха да издържат гредите на хотел България, както и един огромен порцеланов сервиз, маркиран с К. К. и много сребърни предмети, оставени на съхранение у французойката г-жа Балон, при нейната внезапна смърт бяха иззети от френския дипломатически агент в София и пратени на наследниците й във Франция.

На площад „Александър“ днешното дружество Балкан, както казах, беше хотел „Кобург“, също луксозен хотел. От балкона на тоя хотел наблюдавахме безопасно по време на падането на Стамболов комичните двудневни боеве между народници и стамболовисти за превземането на шадравана, който беше по средата на площада.

По него време дрехарският магазин „Тиринг“ напусна зданието, днешния „Феникс“, и Йохан Панах от Виена откри хотел, ресторант, сладкарница и кафене „Панах“. След избягването на Панах в Цариград предприятието бе взето от Кенда.

На ъгъла на ул. Трапезица беше хотел „Братя Иванови“; на самия площад беше големият хотел, градина и ресторант „Одеса“; на мястото на днешната Духовна академия — хотел „Искър“, а при старата поща, днешната хлебопекарница Китев, — хотел „Поща“. На ул. Витошка имахме стария хотел „Батемберг“; на бул. Дондуков до ул. Тетевенска беше хотел „Руски цар“, в който един палав кавалерист беше влязъл веднъж с коня си. Останалото в София бяха ханища, като най-известен от тях беше Хаджимановият хан на ул. Сердика и „Стара Загора“ на ул. Ангел Кънчев.

Танци, вечеринки и балове

Все поради липса на много развлечения в София бяха на мода танцувалните вечеринки. Освен официалните балове, организирани във Военния клуб, тогава в малкото здание на ул. Московска, гдето се помещава днес Военният музей, или в Славянска беседа от разни корпорации и дружества се даваха и тъй наречените литературно-музикално-танцувални вечеринки. Литературно-музикалната част биваше твърде къса, а танците продължаваха до сутринта.

По улиците ежедневно лепяха афиши за танцувални вечеринки или маскирани балове, организирани с чисто търговска цел. В салона на „Сан Стефано“, и в тоя на „Одеса“ на площад Трапезица, както и в салона „Дълбок зимник“ при Орловия мост ежеседмично и през цялата зима се устройваха такива вечеринки, на които можеше да отиде всеки, стига да си заплати правото на вход, което право варираше между два и пет лева. По време на карнавалния месец маскираните балове бяха особено чести.

1 ... 24 25 26 27 28 29 30 31 32 ... 56
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)