София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Подвижен кебапчия. Скарата отиваше сама при клиента и му поднасяше вкусни и сочни кебапчета
Друга известна бирария беше тая на Щърбаков, срещу днешния „Модерен театър“. В нея свиреше оркестърът на бай Никифор, облечен в шопски костюми, и поради това бирарията се наричаше „При шопите“.
И днес срещам един от оркестрантите на бай Никифор, остарелия вече цигулар бай Доротей. Доротей свири с лявата ръка, и то предимно стари възрожденски песни, като същевременно ги пее. Той пее дрезгаво, но с чувство, и при някои пасажи се повдига от стола си в знак на почит към текста на песента. Сега на старини той свири по кръчмите. Най-често го срещам в „Хладна почивка“ и „Дивите петли“.
На ъгъла на Московска и бул. Дондуков, там гдето доскоро беше кафене „Ница“, чехът Хръдличка беше открил бирария под своето име. Беше довел от Прага чешки дамски оркестър. Това смути семейното щастие на госпожите офицерши, които имаха основание да мислят, че техните мъже са прекалено галантни с дамите от оркестъра. Една депутация от съпруги на офицери се яви при тогавашния военен министър Михаил Савов и протестира против ангажирването на тоя дамски оркестър, който задържал мъжете им до късно през нощта. Каква е била интервенцията на тогавашния военен м-р полковник Савов, не зная, но Хръдличка смени оркестъра си, като привлече за оркестранти само мъже. Такова беше времето.
На ул. Алабинска беше прочутата гостилница „Балкан“ на бай Христо. Там се хранеха много видни наши хора, между които бяха: Андрей Ляпчев, Д-р Владов, статистикът Кирил Попов, Яворов, П. Тодоров и други. Келнерът Цеко знаеше вкуса на всички клиенти. Имаше един клиент, грък, който поръчвайки: „Цеко, дай една цорба“! — предизвикваше шумен смях.
По-горе, на площад „Александър“ до самата аптека Странски беше бирарията „Златен елен“, гдето се точеше хубаво отлежало Прошеково или дрехерово пиво и се ядеха виенски панирани шницели по 75 ст. или свинско каре със зеле за един лев. Скъпо!
Не искам да отмина площад Александър, без да спомена за малкото ресторантче „Колумбус“, гдето порция готвено струваше петнадесет и двадесет стотинки, а чорба — десет стотинки.
След закриването на пловдивското изложение виенският ресторатор Мориц Рат демонтира своя павилион от изложението и го пренесе и построи там, гдето започва днес улица „Знеполе“, до самата сегашна Народна банка. Това беше бирарията „Червен Рак“. В нея идваше софийският хай-лайф. Там свиреше гвардейският оркестър, отначало под диригентството на Хохола, а по-късно на Мацак. Кухнята беше изрядна и се сервираше по западноевропейски маниер. Точеше се Прошеково и мюнхенско пиво, а в началото на пролетта се точеше мартенско пиво. В избите имаше всички френски и мозелски вина, както и истински шампански вина.
В Червен Рак ежевечерно имаше големи компании от известни консуматори. Там всяка вечер бяха: полковникът артилерист Раковски, професор Бахметиев, който изпразваше четиридесетата си чаша бира, без да му мръдне окото, най-високият български артилерист Алекси Руев, голям ловджия и гастроном, инженер Шмид, Ив. Стоянович, големият гастроном Вичев, Григор Найденов, и др.
За Мориц Рат нямаше нищо невъзможно. Помня, веднъж му отнесохме един необикновено голям шаран. Тежеше осем кила. Другарите искаха да бъде приготвен по еврейски, т.е. печен на фурна с орехи и лук. Мориц приготви шарана, без да го реже. Всички се изненадахме вечерта, когато двама келнери донесоха една чиния дълга метър и двадесет (мерихме я със сантиметър). В нея шаранът беше легнал цял непокътнат. Мориц беше запазил няколко такива чинии от сервизите, които бидоха доставени от държавата по случай на Шипченските тържества. Същата тази чиния видях как поднасяха друга вечер на друга компания. Носеха я пак двама келнери, а в чинията имаше един омлет с горящ пунш. Като я носеха, пламъците от горящия ром се изкачваха чак над главите на келнерите. Не питах колко яйца са били нужни, за да се направи тоя омлет — предполагам, че не са били по-малко от сто. Мориц много държеше за формата при поднасянето и не се спираше пред никаква жертва, за да бъде оригинален.
И у Мориц вересията беше нещо неизбежно. Големите клиенти дължаха големи суми, по-малките по-малки — тази беше единствената разлика, но вересията си беше вересия. Аз зная, че един мой близък, който ходеше на лов с някои дипломати и им даваше вечери, дължеше на Мориц около тридесет и пет хиляди лева, огромна сума за тогава. Други чиновници или млади офицерчета дължеха малки суми и ги плащаха при получаване на заплатата си.