Шинджу

— Трябва да ви кажа нещо. Елате с мен. Бързо! — прошепна тя и протегна ръка, за да го подкани.

Сано зърна кимоното й — червено, като онези дипли, които бе видял да се показват иззад декоративната решетка. После лицето, ръката и кимоното потънаха във вътрешността на къщата. Сано се поколеба. Какво ще се случи, ако я последва? Понижение, осакатяване или изгнание чакаше всеки, дръзнал да се отнася непочтено с дъщеря на владетел. Хвърли поглед към двамата стражници — бяха се отдалечили нататък по пътеката с гръб към него. Реши да рискува.

Прекрачи прага и се озова в дълъг тъмен коридор. Тръгна по него, без да вижда изобщо накъде върви, но се ориентира по долитащите от вътрешността на къщата гласове. После проходът зави наляво и внезапно свърши пред отворена врата. Сано предпазливо надзърна. Безшумно мина през нея и се озова в малка вътрешна градина, заслонена от преплетените клони на висока пиния. В средата на градината се кипреше миниатюрно езеро, посипано с борови иглички и сухи листа, а на брега му имаше няколко големи, обрасли с мъх камъка.

Момичето изскочи иззад най-големия камък така внезапно, че Сано извика от изненада.

— Шшшт! — сложи пръст на устните си тя, озъртайки се към верандата от другата страна на градината.

Сано откри, че тя бе на не повече от дванайсет-тринайсет години, с пухкави страни, меки устни и обла брадичка. Очите й го гледаха сериозно.

— Мога ли да ви имам доверие? — попита тя.

Изненадан от нетипичната за момиче смелост, Сано й отвърна така, както някога отговаряше на учениците си:

— Не мога да ви посоча на кого да се доверявате и на кого — не… госпожице Мидори.

Очевидно искреността му я задоволи, освен това бе отгатнал името й. Тя кимна, хвърли пореден поглед към верандата и прошепна:

— Юкико не се е самоубила!

— Майка ви мисли другояче. Както и брат ви. — И съдията Огиу, и всички останали без мен и д-р Ито.

Мидори тропна с крак, стиснала малки юмручета:

— Тя не ми е майка! Не смейте да я наричате така! — гласът й се извиси и тя затисна уста с ръка. После продължи шепнешком: — Тя е втората жена на баща ми. Майка ми… Майка ни — моята и на Юкико — е била негова наложница. Починала е отдавна. И не ме интересува какво мислят другите. Юкико никога не би се самоубила. Особено пък по такъв начин, с мъж. Тя не познаваше никакви мъже. Поне не… — девойката се изчерви и сведе глава, така че дългите коси да скрият лицето й.

Поне не като любовник, помисли си Сано, довършвайки изречението на Мидори.

— Откъде знаете? — попита той. Знаеше, че тя е само едно дете, нежелаещо да приеме най-лошото за своята любима по-голяма сестра, но въпреки това…

Нещо от недоверието му вероятно бе проличало в интонацията му, защото тя рязко вдигна глава с искрящи очи и извика:

— Зная! Мога да го докажа! — и го дръпна за ръкава толкова силно, че почти раздра плата на кимоното му.

— Някой е убил Юкико. Повярвайте ми! Трябва да…