Безсмъртие в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Безсмъртие в смъртта». Краткое содержание книги:
Пета глава
Леонардо лежеше на пода в дневната на Мейвис, където се беше строполил в пиянско забвение. В пристъп на безмерно съжаление, беше изпил цяла бутилка синтетично уиски.
Когато започна да поизтрезнява, имаше чувството, че през дългата, ужасна нощ част от главата му мистериозно е изчезнала. Повдигна ръка и предпазливо я докосна, при което с облекчение установи, че лицето му си е на мястото, само страната му е изтръпнала от притискането към пода. Губеха му се минути и часове от изминалата нощ. Познаваше тази си слабост, поради което рядко пиеше и внимаваше да не прекалява. Винаги, когато обърнеше няколко чашки повече, страдаше от частична загуба на паметта.
Смътно си спомняше как на четири крака се добра до апартамента на Мейвис и отвори вратата, използвайки кодовия ключ, който му беше дала, след като двамата осъзнаха, че не са само любовници, а са безумно влюбени един в друг.
Само че Мейвис я нямаше. Почти беше сигурен в това. Хрумна му как, олюлявайки се, е прекосил целия град, като е спирал само да надигне бутилката, която беше купил… или пък откраднал? По дяволите! Съзнанието му все още беше замъглено, но той се опита да седне и да отвори слепените си клепачи. В едно беше сигурен, че е изпил до дъно проклетото уиски.
С отвращение си помисли, че навярно е изгубил съзнание, когато се е озовал в апартамента на Мейвис. Как би могъл да я убеди в правотата си, когато връхлита в жилището й пиян до козирката? Слава богу, че любимата му не беше у дома.
Сега заплащаше за „удоволствието“ с непоносимо главоболие. Идваше му да се свие на кълбо, да ридае и да се моли болката чудодейно да изчезне. Внезапно му хрумна, че Мейвис може да се прибере всеки момент. Не му се искаше да го види в подобно окаяно състояние. С огромно усилие на волята се изправи на крака, взе няколко болкоуспокояващи таблетки, които откри в аптечката, и посегна да програмира автоготвача за силно кафе.
В този миг забеляза засъхналата кръв по ръката си. От лакътя до китката му имаше доста дълбок разрез, който започваше да хваща коричка. Изтръпна от ужас, когато видя, че ризата и панталоните му са напоени с кръв. Задъхан, отстъпи от кухненския плот, като продължаваше да оглежда дрехите си и се питаше какво може да се е случило. Нима се е сбил с някого? Може би е наранил непознат?
Докато се опитваше да запълни празните пространства в паметта си и да се съсредоточи върху смътните си спомени, внезапно го осени ужасяваща мисъл, от която му се повдигна.
Ами, ако е убил някого?
Ив намръщено четеше предварителния рапорт на патолога, когато някой рязко почука на вратата, сетне, без да е получил разрешение, влезе в канцеларията й.
— Вие ли сте лейтенант Далас? — Непознатият досущ приличаше на каубой от рекламите, а впечатлението се подсилваше от широката му усмивка и от поизносените ботуши. — Хей, страхотно е да видиш легендарната Ив Далас на живо. Гледал съм ваши снимки, но в натура сте много по-красива.
— С радостен трепет бие сърцето ми.
Ив присви очи и се облегна на стола. С нежелание установи, че нахалникът също е изключително красив мъж. Русите му къдрици обрамчваха загорялото му лице с леки бръчици около тъмнозелените му очи, които го правеха още по-привлекателен. Носът му беше дълг, но правилен, а щом непознатият се усмихнеше, на бузата му се появяваше закачлива трапчинка. А пък тялото му… този човек изглеждаше така, сякаш прекарва повечето време обикаляйки на кон ранчото си.
— Вие пък кой сте?
— Джейк Касто. — Той измъкна значката от предния джоб на избелелите си джинси. — От отдел „Наркотици“. Едно птиченце ми каза, че се интересувате от мен.
Ив се престори, че внимателно разглежда значката, после промърмори:
— А не ви ли каза защо ви търся, лейтенант Джейк Касто?
— Заради доносника, който е давал сведения и на двама ни. — Той прекоси канцеларията и непринудено приседна на ръба на бюрото. Ив усети аромата на сапун, който излъчваше кожата му. — Жалко за стария Бумър. Беше безобиден дядка.
— Щом сте знаел, че е мой информатор, защо не ме потърсихте веднага?
— Бях страшно зает с друг случай. Пък и честно казано не мислех, че има за какво да говорим. После научих, че Фийни от отдела за електронна обработка на информацията си пъхал носа насам-натам и се интересувал от скромната ми личност. — Отново впери в нея забележителните си очи и се усмихна саркастично. — И той ви „принадлежи“, нали?
— Глупости! Говорите така, сякаш ми е роб. Фийни е напълно независим. А сега на въпроса: за какво използвахте Бумър?
— За рутинни сведения. — Касто взе аметистовото яйце, което украсяваше бюрото й, възхитено го огледа и го прехвърли от едната в другата си длан. — Докладваше ми за незаконните търговци на наркотици, но беше извън голямата игра. Въобразяваше си, че е незаменим, всъщност информацията, която получавах от него в повечето случаи беше непълна.