За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Две хиляди и петстотин долара бяха много малък аванс дори за началото на седемдесетте години, аз обаче не го знаех, нито имах литературен агент, който би могъл да провери вместо мен. Преди да ми дойде наум, че може би се нуждая от агент, вече бях натрупал три милиона от книгите си, като значителна част от тази сума отиваше за издателството. (В онези дни стандартния договор на „Дабърдей“ беше малко по-добър от узаконено робство.) а моят малък гимназиален роман на ужасите си придвижваше непоносимо бавно към публикуване. Въпреки че книгата бе одобрена в края на март или началото на април 1973 година, издаването й бе предвидено чак за пролетта на 1974. Това не беше необичайно. По онова време „Дабълдей“ беше гигантска мелница, която бълваше всеки месец повече от петдесет криминалета, любовни романи, фантастика и уестърни в добавка към солидната основна програма, включваща големи майстори като Лион Урис и Алън Дръри. Аз бях само една дребна риба в река, гъмжаща от риби.
Таби ме попита дали не мога да изоставя преподаването. Аз й отвърнах, че не, не и на основата на аванс от две хиляди и петстотин долара и мърляви изгледи за бъдещето. Ако бях сам, тогава може би (ах, вероятно, по дяволите). Но с жена и деца? Нямаше начин! Още помня, как лежахме в леглото онази нощ, ядяхме препечен хляб и разговаряхме до зори. Таби се интересуваше колко ще получим, ако „Дабълдей“ продаде правата за джобно издание на „Кери“, но аз не знаех. Бях прочел, че Марио Пузо току-що е получил астрономичен аванс за правата върху джобното издание на „Кръстникът“ — според вестника четиристотин хиляди долара — но аз не вярвах, че „Кери“ ще се доближи макар и съвсем малко до тази сума, при положение, че правата изобщо се продадяха.
Тогава жена ми попита плахо — нещо необичайно за обикновено цапнатата в устата Таби — дали според мен изобщо ще се намери издател за джобния формат. Отговорих й, че има доста добри шансове, може би седем или осем на десет. Тя поиска да разбере колко ще спечелим. Казах й, че най-смелите ми прогнози са за десет до шейсет хиляди долара.
— Шейсет хиляди долара? — звучеше едва ли не шокирано. — Възможно ли е толкова много?
Аз потвърдих — може би не е вероятно, но е възможно. Напомних й също, че в договора ми се предвижда подялба петдесет на петдесет за джобно издание, което означаваше, че бихме получили само трийсет бона, ако „Балънтайн“ или „Дел“ платят шейсет за правата. Таби не ме удостои с отговор — не беше и необходимо. Трийсет хиляди бе сумата, която бих спечелил за четири години учителстване, дори с годишните увеличения на заплатата. Беше си цял куп пари. Навярно градяхме само въздушни кули, но това беше нашата нощ на мечтите.
31
„Кери“ напредваше към датата на публикуването си с темпото на костенурка. От аванса си купихме нова кола (със стандартно превключване на скоростите, което Таби мразеше и ругаеше с най-цветистия си език на фабричен работник), а аз подписах договор за преподаване през учебната 1973–1974 година. Започнах нов роман, особена смес между „Пейтън Плейс“ и „Дракула“, който озаглавих „Второто пришествие“. Бяхме се преместили в партерно жилище в Бангор, същинска дупка, но все пак отново се намирахме в града, карахме кола с валидна застраховка и притежавахме телефон.
За да бъда честен, ще ви кажа, че „Кери“ съвсем се беше изпарила от ума ми. Децата бяха истинска напаст — както онези в училището, така и тези вкъщи, а и бях започнал да се тревожа за майка си. Тя бе на шейсет и една години, още работеше в Центъра за хора с увреждания „Пайнленд“ и беше все така весела, но Дейв сподели с мен, че напоследък не се чувствала добре. На нощното й шкафче имало несметни количества обезболяващи, изписани с рецепта, и той се боеше, че може да е сериозно болна. „Винаги е димяла като комин, нали знаеш“, каза ми Дейв. Казваше го тъкмо той, който сам пушеше като комин (аз също, впрочем — как само ми се караше жена ми заради разноските и поръсената навсякъде пепел!), но въпреки това разбирах какво има предвид. И макар да не живеех толкова близо до нея колкото Дейв и да не я виждах толкова често, при последната ни среща бях забелязал колко е отслабнала.