За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
— Какво да направим? — попитах аз. В този въпрос се побираше всичко, което знаехме за нашата майка, която често повтаряше: „Това не засяга никого“. Резултатът от тази философия беше обширна сива зона на мястото на семейната история; Дейв и яз не знаехме почти нищо за баща си или неговото семейство и достатъчно малко за миналото на майка си, което включваше невероятния (поне за мен) брой от осем мъртви братя и сестра и собствената й провалена амбиция да стане концертираща пианистка (тя твърдеше, че през войната е свирила на орган в няколко радиопиеси и неделни църковни шоута на Ен Би Си).
— Нищо — отговори Дейв. — Освен ако тя не ни помоли.
Една неделя, скоро след разговора с Дейв, по телефона ми се обади Бил Томпсън от „Дабълдей“. Бях сам вкъщи; Таби и децата бяха на гости при майка й, а аз работех върху новата книга за вампири.
— Седнал ли си? — попита Бил.
— Не — отвърнах. Телефонът ни бе окачен на стената в кухнята. Стоях на вратата между нея и всекидневната. — Трябва ли?
— По-добре седни, за да не паднеш — посъветва ме той. — Продадохме правата върху джобното издание на „Кери“ на „Сигнет Букс“ за четиристотин хиляди долара.
Когато бях още малък, веднъж деди Гай каза на майка ми: „Рут, защо не накараш това дете да млъкне? Щом Стивън веднъж си отвори устата, не я затваря повече“. Беше вярно тогава, вярно е и досега, но в онзи Ден на майката през май 1973 година загубих дар слово. Стоях си там на вратата, хвърлях същата сянка както обикновено, но не успявах да продумам. Бил попита дали съм още на телефона и се засмя. Защото знаеше, че съм.
Не бях чул добре. Сигурно не бях чул добре. При тази мисъл гласът ми поне се върна:
— Четирийсет хиляди ли каза?
— Четиристотин хиляди — поправи ме той. — Според закона на джунглата — имаше предвид договора, — двеста бона от тях са твои. Поздравления, Стив.
Все още не помръдвах от вратата, загледан през всекидневната към спалнята ни с детското креватче, в което спеше Джо. Апартаментът ни под наем на улица „Санфорд“ струваше деветдесет долара месечно, а сега този мъж, когото бях виждал един-единствен път, ми казваше, че съм спечелил от лотарията. Коленете ми омекнаха. Не паднах, а направо се срутих до седнало положение на прага.
— Сигурен ли си? — попитах Бил.
Той отговори утвърдително. Помолих го да повтори цифрата съвсем бавно и членоразделно, за да няма никакво съмнение, че съм чул правилно. Той рече, че цифрата била четири, последвана от пет нули.
— После десетична запетайка и още две нули — добави.
Поговорихме още половин час, но не си спомням нито дума от онова, което си казахме. Когато разговорът ни свърши, се опитах да открия Таби в дома на майка й. По-малката й сестра Марсела ми съобщи, че Таб вече си била тръгнала. Закрачих напред-назад из апартамента по чорапи, изгарящ от нетърпение да изкрещя новината, но наоколо нямаше жива душа. Треперех целият. Най-после си обух обувките и отидох в града. Единственият отворен магазин на главната улица в Бангор беше дрогерията „Ла Вердиере“. Изведнъж ми хрумна да купя на Таби подарък за Деня на майката, нещо шантаво и екстравагантно. Опитах се, обаче бързо слязох на земята: в „Ла Вердиере“ не се предлагаше нищо шантаво и екстравагантно. Е, поне се постарах. В крайна сметка й купих сешоар.
Когато се прибрах, тя беше в кухнята, разопаковаше чантите с багажа на децата и си тананикаше на някаква мелодия от радиото. Подадох й сешоара. Тя го погледна така, сякаш за първи път виждаше подобна вещ.
— За какво е това? — попита.
Аз я сграбчих за раменете и й разказах за продажбата на правата. Тя, изглежда, не разбра. Повторих още веднъж всичко отначало докрай. Таби надникна над рамото ми към мизерното ни четиристайно жилище, точно както аз бях направил преди, и се разплака.
32
За първи път се напих през 1966 година. Това беше на екскурзията до Вашингтон в последния гимназиален клас. Пътувахме с автобус, четирийсетина ученици и трима ръководители (единият от тях всъщност беше Билярдната топка) и първата нощ преспахме в Ню Йорк. Там продажбата и консумацията на алкохол беше разрешена за лица на осемнайсет години. Благодарение на калпавите си уши и идиотските сливици, аз бях почти на деветнайсет. Значи достатъчно голям.
Групичка от най-предприемчивите момчета открихме магазин за алкохол зад ъгъла на хотела. Обходих с поглед рафтовете, съзнавайки, че джобните ми пари не са никакво състояние. Имаше от всичко по много — прекалено много бутилки, прекалено много марки, прекалено много цени над десет долара. Накрая се предадох и попитах мъжа зад щанда (несъмнено същият плешив, отегчен тип със сиво сако, който — убеден съм в това — е продал първата бутилка на девствените пиячи още от зората на търговията с алкохол) кое е най-евтино. Той безмълвно постави на подложката с рекламата на „Уинстън“ до касата едно шише уиски „Олд Лог Кебин“. Цената, лепната върху етикета, беше 1,95 долара. Съвсем прилична.