Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
Другият кимна.
— Същият, ваше величество. Да тръгваме ли? Бен неотстъпчиво поклати глава.
— Нямам такова намерение. Няма да тръгна никъде, преди да разбера какво всъщност става. Какво ми се случи в гората? Нима твърдите, че всичко това е реално? Нима ще ми кажете, че онова същество, което спеше сред дърветата, наистина е бил дракон?
Куестър равнодушно сви рамене.
— Напълно възможно. В тази долина има дракон и той често дреме в края на мъглите. Мъглите някога са били негов дом.
Бен се намръщи.
— Значи негов дом, а? Е, ами онова черно крилато създание и неговият ездач?
Магьосникът леко попривдигна рошавите си вежди.
— Черно крилато създание ли казвате? Да не би да е едно създание, което прилича на кошмар?
Бен нетърпеливо кимна с глава.
— Да — точно така изглеждаше.
— Това е било Железният Марк — онзи прехапа устни. — Марк е демон, ваше височество. Удивен съм, че ви е преследвал сред мъглите. Склонен съм да мисля… — той се прекъсна и леко се усмихна в знак на успокоение, после сви рамене. — По някой и друг демон се появява от време на време в Ландовър. Вие сте се натъкнали на един от най-лошите.
— Натъкнал съм се, господи помилуй! — избухна Бен. — Та той ме преследваше! Гони ме през целия горски тунел и щеше да ме хване, ако не беше онзи рицар!
Този път Куестър Тюс вдигна вежди още по-високо.
— Рицар ли? Какъв рицар? — веднага попита той.
— Рицарят — онзи от медальона!
— Значи сте видял рицаря от медальона, така ли, Бен Холидей?
Бен се подвоуми преди да отговори, изненадан от внезапния интерес на другия.
— Видях го в гората, когато онова тъмно създание ме нападна. Появи се пред мен и препусна срещу създанието. Аз се озовах помежду им, но конят на рицаря се стрелна покрай мен и ме блъсна встрани от пътеката. Следващото нещо, което си спомням е; че се оказах тук, седнал на тази ливада.
Куестър Тюс се смръщи замислено.
— Да, конят, който ви е блъснал от пътеката, би могъл да ви прати тук, а не на мястото, където трябваше да бъдете… — Той се отдалечи, после бавно се върна, като се наведе, за да види отблизо очите на Бен. — Може да сте си въобразили, че виждате рицаря, ваше величество. Може само да сте си помислили, че го виждате. Ако премислите отново нещата, може да разберете, че сте видяли нещо съвсем различно.
Бен целият се изчерви.
— Ако премисля отново нещата, ще видя точно същото — той не отместваше поглед от магьосника. — Ще видя рицаря от медальона.
Настъпи дълго мълчание. После Куестър Тюс отново отстъпи назад като замислено потриваше ухото си с ръка.
— Много добре — каза той. — Това наистина е много добре.
Изглеждаше изненадан. Нещо повече, изглеждаше доволен. Отново прехапа устни, пристъпи от единия на другия си крак и сви рамене.
— Добре — каза той за трети път. След това бързо се съвзе.
— А сега наистина трябва да тръгваме, ваше величество — каза той забързано. — Денят отминава, а по-добре е да стигнем до двореца преди да е паднала нощта. Хайде, моля ви. Доста е далече.
Той заслиза надолу по ливадата — висок, опърпан, леко сгърбен силует, с роба, която се влачеше сред тревите. Известно време Бен гледа безмълвно подире му, после се озърна наоколо, преметна сака си през рамо и неохотно го последва.
Излязоха от планинската поляна и се заспускаха към недрата на долината. Тя се простираше под тях в далечината, изпъстрена със стопанства, ливади, гори, езера и реки, с блата и пустош. Отвсякъде бе обгърната от планини, покрити с гори и обвити в пелена от мъгла, която се спускаше чак до долината и хвърляше сянката си над всичко.
Какво ли не минаваше през ума на Бен Холидей. Той се опитваше да съгласува онова, което виждаше, с представата си за Синия хребет, но все не успяваше. Погледът му шареше по склоновете, по които се спускаха, съзираше овощни градини, опитваше се да открие познати плодни дървета, различаваше ябълки, череши, праскови и сливи, но също така десетки други плодове, които по цвят и размери му бяха напълно непознати. Тревите бяха с най-различни отсенки на зеленото, но имаше и алени, бледолилави и тюркоазени. Посред най-разнообразните странни зеленчуци тук-таме имаше обширни гори от дървета, които слабо напомняха млади, едва пораснали дъбове, като се изключи това, че от ствола до листата целите бяха яркосини.
Нищо не приличаше на Синия хребет във Вирджиния, нито на планините в която и да било друга част на Съединените щати, доколкото ги познаваше.
Странен бе и начинът, по който се спускаше здрачът. Мъглата придаваше забулен вид на цялата долина и отразяваше цветовете на земята. Всичко бе придобило някакъв зимен изглед — макар че въздухът бе топъл като в летен ден и слънцето проникваше през облачното небе.