Пробуждането на демона

— Направо кипи от енергия — отбеляза той сега, без да се мъчи да прикрие одобрението в гласа си.

Йойона го изгледа заинтригувано. Намираха се в най-високата стая в абатството — дълго, тясно помещение, чиито прозорци на едната стена гледаха към океана, а на другата — към двора на манастира. Точно в този момент там се бяха събрали всичките двадесет и четирима послушници (двадесет и петият бе принуден да напусне светата обител, след като се разболя), до един погълнати от работа, ала вниманието на двамата монаси бе насочено основно към Авелин и Куинтал, най-забележителните ученици от новия клас.

— Авелин несъмнено е най-добрият сред другарите си — подхвърли Йойона, за да види реакцията на Сихертън.

Високият мъж сви рамене.

— Някои дори твърдят, че е най-добрият ученик, който сме имали от много години насам — не се предаваше Йойона.

Думите му бяха самата истина — за невероятната отдаденост на Авелин говореха почти всички в братството.

— Обаче му липсва страст — все така безразлично сви рамене Сихертън.

— Може би защото е по-близо до Бога от всички нас? — отвърна Йойона, убеден, че този път го е хванал натясно.

— Или защото вече е мъртъв? — сухо възрази високият монах и ядосано го изгледа.

Йойона се сепна, ала отвърна на погледа му, без да трепне. За никого не беше тайна, че Куинтал е любимият ученик на Сихертън от този изключително важен клас, ала неприкритата обида, насочена към Авелин, избраникът на всички останали наставници (и дори, както се твърдеше, на самия абат Маркварт) го хвана неподготвен.

— Тази сутрин научих, че майка му е умряла — безстрастно продължи високият монах и Йойона отново насочи вниманието си към двора, където Авелин вадеше вода така спокойно, сякаш нищо не се бе случило.

— Каза ли му?

— Защо да си правя труда?

— Каква зловеща игра играеш, Сихертън? — възкликна Йойона.

За трети път високият монах сви рамене безразлично:

— Нима вярваш, че това ще го развълнува? Къде ти, той просто ще заяви, че майка му най-сетне е щастлива, защото е отишла при своя Бог, а после ще се залови за работа, сякаш нищо не е станало.

— Да разбирам ли, че се надсмиваш над вярата му? — остро попита Йойона.

— По-скоро се отвращавам от безсърдечието му — отговори Сихертън. — Майка му е мъртва, но дали тази вест ще събуди някакви чувства у него? Съмнявам се. Брат Авелин се е затворил в пашкула на вярата си и нищо не е в състояние да разклати душевното му спокойствие.

— В това се крие величието на истинската вяра — сухо отбеляза Йойона.

— Това е начин да пропилееш живота си — отвърна Сихертън и като се надвеси през прозореца, се провикна: — Хей, Куинтал!

Двамата послушници прекратиха работата си и вдигнаха поглед нагоре.

— Върви да обядваш, Куинтал! — нареди високият монах. — А ти, братко Авелин, ела в моята… в стаята на брат Йойона.

С тези думи Сихертън се отдръпна от прозореца и се обърна към Йойона:

— Е, сега ще разберем дали твоят герой изобщо притежава сърце — студено подхвърли той и пое по стълбището, което водеше към покоите на Йойона.