Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Само че зад него нямаше никой. Онзи, когото беше улучил, лежеше на земята съвършено неподвижно — очевидно ударът му се бе оказал по-силен, отколкото той си мислеше. Другото чудовище също беше на земята, гърчеше се и стенеше от болка.
Единственото обяснение, за което младежът се сещаше, бе, че противникът му се е втурнал след него и в устрема си се е блъснал в някой дънер. Е, толкова по-добре, помисли, и се изправи на крака.
Нещо го потупа по рамото и той отново политна във въздуха, този път настрани. Претърколи се в мига, в който докосна земята, но не можа да спре достатъчно бързо и се удари в близкото дърво. Объркан и замаян, младежът се надигна…
… и усети как отчаянието го залива като вълна, при вида на фоморийския великан, който бавно се приближаваше към него, стиснал тояга голяма, колкото дребното момчешко тяло. А и възторжените крясъци, които долитаха иззад чудовището, можеха да означават само едно — бяха довтасали и останалите гоблини.
Елбраян се огледа наоколо. Не можеше да избяга, да се скрие също беше невъзможно. Призовавайки цялата си смелост на помощ, той се подпря на дървото и когато великанът почти го бе достигнал, скочи насреща му, в отчаян опит да го обърка, ако не с друго, то със свирепостта на нападението си. Удряше и забиваше меча си с все сила, успя да прониже огромното създание в коленете, а след това реши да се претърколи между разтворените му крака.
Само че великанът и друг път си бе имал вземане-даване с дребната раса и тази тактика му бе добре позната — щом жалкото създание се озова под него, той събра колене, притискайки го толкова здраво, че едва не го задуши. Елбраян се опита да използва меча си, ала чудовището още повече затегна хватката си, така силно, че той неволно простена от болка. Някак си успя да се извърти на една страна — тъкмо навреме, за да види как огромната тояга на звяра се спуска към него.
Младежът почувства, че му прилошава, ала твърдо решен да не отстъпва, заби меча си в крака на великана, после затвори очи.
Внезапно въздухът се изпълни с чудновато жужене. Огромното създание разхлаби желязната си хватка и Елбраян тупна на земята. Без да губи нито секунда, той се претърколи колкото се може по-надалеч от противника си, след което скочи на крака и изтича встрани. Необичайното бръмчене продължаваше да се носи над поляната и момчето неволно размаха ръка пред лицето си — за момент помисли, че отнякъде се е появил рояк пчели. И наистина, нещо го жилна и той побърза да свали ръка.
Обърна се, за да види какво става с великана, който също махаше с ръце и подскачаше на място. Зад гърба му двама от четирите дошли с него гоблини се гърчеха на земята.
— Какво…! — недоумяваше Елбраян.
Малки червени точици — досущ чудат обрив — покриваха лицето и ръцете на великана. Вглеждайки се по-внимателно в отблъскващото създание, както и в собствената си ранена длан, младежът внезапно осъзна, че това не са пчели, а стрели, каквито никога преди не бе виждал.
Десетки миниатюрни стрелички изпълваха въздуха!
Ала дори те не можеха да спрат гигантското същество и с грозен рев на уста, то се втурна към жертвата си, вдигнало тежка сопа във въздуха. Елбраян, нищожен и беззащитен пред огромното оръжие, храбро вдигна малкия си меч, макар да осъзнаваше, че е безсилен срещу подобна страховита мощ.
Следващият залп — повече от шестдесет свистящи стрелички — полетя право към лицето и врата на великана. Той се олюля, после пак и пак, а стрелите продължаваха да се сипят отгоре му, дузина след дузина. Изведнъж всичко свърши и той се опита да продължи напред. Не бе направил и две крачки, когато отново залитна, после бавно се свлече на земята, давейки се в собствената си кръв.
Елбраян обаче така и не видя гибелта на своя неприятел — сам той отдавна бе изгубил съзнание.
Глава 5
Богоизбраният
Брат Авелин с все сила въртеше макарата. И той, и старото дърво, простенваха при всеки напън. Няма ли най-сетне да се покаже пустата му кофа, чудеше се младият послушник.
— По-бързо! — нетърпеливо го подканяше Куинтал, негов съученик и другар в работата.
Новопостъпилите младежи бяха разделени по дата на раждане и така Авелин и Куинтал се бяха случили заедно — не защото си подхождаха (физически или по нрав), а просто защото бяха родени в една и съща седмица. Двамата не само че не си приличаха, но и като че ли нямаха нищо общо помежду си. Куинтал беше най-ниският от двадесет и петимата послушници, Авелин — един от най-високите. И двамата бяха с едър кокал, ала докато Авелин беше тромав и недодялан, Куинтал с якото си, мускулесто тяло, бе прекрасен атлет.