Господарката на езерото (том 1)

— Не се занимавам. По същата причина като теб. Само с тази разлика, че няма да създам вещерчета. Да се махаме от тези подземия.

Отвън, при стените на замъка, усетиха хлад и вятър от планините. Нощта беше ясна, небето — звездно и безоблачно, лунната светлина искреше върху лозята, покрити с наскоро навалял, чист сняг.

Спънатите коне ги посрещнаха с пръхтене.

— Би трябвало — каза Рейнар, многозначително гледайки вещера — веднага да се срещнем с клиентите и да приберем печалбата. Но ти сигурно бързаш за Боклер, нали? Към нечия спалня?

Гералт не отговори, тъй като по принцип отминаваше с мълчание такива въпроси. Закрепи тялото на скофина върху резервния кон, след което възседна Плотка.

— Ще се срещнем с клиента — реши той, обръщайки се върху седлото. — Нощта е още в началото си, а аз съм гладен. И с удоволствие бих пийнал нещо. Да идем в града. Във „Фазанарията“.

Рейнар дьо Боа-Фресне се изкикоти, намести висящия на седлото щит с червено-жълта шахматна дъска и се качи върху високото седло.

— Ваша воля, кавалере. В такъв случай — към „Фазанарията“. Дий, Буцефал!

Потеглиха ходом по заснежения склон, надолу, към пътя, ясно обозначен от рехавите редици тополи от двете му страни.

— Знаеш ли какво, Рейнар? — обади се изведнъж Гералт. — Аз също предпочитам да те виждам такъв, какъвто си сега. Говорещ нормално. Тогава, през октомври, разговаряше с дразнещо идиотско маниерничене.

— Честна дума, вещерю, аз съм странстващ рицар — прихна Рейнар дьо Боа-Фресне. — Забрави ли? А рицарите винаги говорят като идиоти. Това е знак, като този щит тук. По него се разпознава братството ни както герб върху щит.