Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Те са прави донякъде, призна Ирис, обхождайки с поглед бялата стая, белите чаршафи, белите щори. Коя съм аз наистина? Никоя. Абсолютно изпразнена от съдържание. Провалих се напълно, ставам за илюстрация на думата „провал“ в речника. Провал, съществително, мъжки род, виж Ирис Дюпен. Би трябвало да си върна моминското име, скоро ще престана да съм в графата омъжена жена. Жозефин ще ми отнеме всичко. Книгата ми, съпруга ми, сина ми, парите ми.
Може ли човек да живее откъснат от семейството, от приятелите, от мъжа си и от детето си? Откъснат от самия себе си? Ще се превърна в безплътен дух. Ще изчезна в небитието, ще осъзная, че винаги съм била куха, лишена от съдържание. Винаги съм била само куха форма.
Преди съществувах, защото околните ме гледаха, приписваха ми мисли, дарби, стил, елегантност. Преди съществувах, защото бях жената на Филип Дюпен, ползвах кредитната карта на Филип Дюпен, познанствата на Филип Дюпен. Страхуваха се от мен, уважаваха ме, обсипваха ме с фалшиви комплименти. Позволявах си да натривам носа на Беранжер, да впечатлявам майка си. Бях преуспяла.
Тя отметна глава и избухна в гневен смях. Колко е жалък успехът, който не ти принадлежи, който не си изковала, който не си градила камък по камък! След като го изгубиш, не ти остава нищо друго, освен да се настаниш на улицата и да протегнеш ръка за милостиня.
Не много отдавна Ирис, все още здрава, се прибираше една вечер, натоварена с покупки, и докато бързаше да хване такси, зърна някакъв просяк, той клечеше, склонил глава, свел поглед, и повтаряше с глух глас „благодаря, господине, благодаря, госпожо“ след всяка монета, която издрънкваше в чашката му. Не беше първият, когото виждаше, но този й се наби в очи незнайно защо. Тя ускори крачка, отклонила поглед. Нямаше време за милостиня, таксито я чакаше, вечерта щяха да излизат, трябваше да се освежи, да си вземе вана, да избере рокля сред десетките тоалети, окачени в гардеробната й, да си направи прическа, да се гримира. Прибра се вкъщи и каза на Кармен: „Нали няма да заприличам на просяк от улицата? Не искам да бъда бедна.“ Кармен й заяви, че това никога няма да й се случи, че ще се трепе да чисти по чуждите къщи, за да остане тя бляскава красавица. Беше й повярвала. Направи на лицето си маска с пчелен восък, излегна се в топлата вода и затвори очи.
А ето че почти съм заприличала на просякиня, помисли тя и вдигна чаршафа, за да види дали огледалото не се бе плъзнало отдолу. Може би съм забравила да го върна на мястото му и сега се е спотаило в някоя гънка.
Огледалото ми, върнете ми огледалото, искам да се видя, да се убедя, че не съм се изпарила, че съществувам. Че все още е въз-можно да бъда харесвана.
Лекарствата, които й даваха вечер, започваха да действат, за кратко се мярна баща й, който четеше вестник до леглото й, майка й, която проверяваше дали фуркетите здраво й крепят шапката, Филип, който я водеше, облечена в бяла рокля, към църковния олтар. Никога не съм го обичала. Никога не съм обичала никого, а искам да ме обичат. Нещастница! Ти си направо жалка! Един ден моят принц ще дойде, един ден моят принц ще дойде... Габор. Той беше моят приказен принц. Габор Минар. Режисьорът, когото всички обожават, чието име пръска толкова силни отблясъци, че ти идва да се свиеш на кълбо под тях. Бях готова да напусна заради него и съпруг, и дете, и Париж. Габор Минар. Тя изстреля името му като укор. Не го обикнах, когато беше беден и никой не го познаваше, хвърлих се на врата му, когато се прочу. Винаги съм имала нужда от нечие одобрение. Дори за да обичам. Каква жалка любовница се оказах!
Ирис мислеше ясно и трезво, а това я правеше още по-нещастна. Можеше да се прояви като несправедлива в изблик на моментен гняв, но скоро разумът й се връщаше и тя се проклинаше. Проклинаше своята подлост и суета. Животът ми даде всичко още с раждането ми, а аз го пропилях. Оставих се да се нося по пяната на леснината.
Ако беше имала малко самоуважение, щеше да успее, благодарение на безмилостния си трезв ум, който понякога я изкарваше по-черна, отколкото беше, да се коригира и да се научи да се обича. Самоуважението не се постига с декрети. То изисква усилия, труд, а самата мисъл за това я накара да сбърчи гнусливо нос. А и вече е късно, реши тя прагматично. Не можеш да започнеш от нулата живота си, когато си на четирийсет и седем и половина. Позакърпваш го, запушваш пробойните, но не можеш да го направиш чисто нов.
Не, каза си тя - чувстваше как сънят я надвива, правеше усилие да намери някакво решение, - бързо, спешно се нуждая от нов съпруг. По-силен, по-богат, по-важен от Филип. Внушителен мъж. Който да ме омайва, да ме подчинява, пред когото да коленича като малко момиченце. Който да поеме в свои ръце живота ми, да ме върне в живота. С пари, с връзки, със светски вечери. Още съм красива. Веднага след като изляза оттук, ще стана отново красивата и очарователна Ирис.