В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
Дори и без засичащите радиоустройства, на мравките с положителност нямаше да им бъде особено трудно да ги открият. Трябваше само да вървят подир следата от овъглени, димящи трупове на животни, които групата оставяше подире си, помисли си загрижено Черити. Тази мисъл възкреси отново пред погледа й ужасяващия начин, по който този град се беше променил. Пищната зелена напаст пращеше от живот. Но това беше една напълно чужда, агресивна растителност, донесена от нашествениците неизвестно откъде от Вселената. И ако действително ставаше дума за копие на тяхната родина, то този друг свят сигурно беше истински ад.
За разлика от Земята, на Морон насекомите очевидно са се превърнали в господстващ биологичен вид. В течение на последните два часа тя беше видяла същества, които преди не би могла да сънува и в най-ужасяващите си кошмари; това бяха пълзящи, обвити в лъскава броня създания с хищни пипала и отровно жило, в преобладаващата си част абсурдно големи и грозни — и толкова агресивни, колкото побеснял уличен пес. Цялата джунгла представляваше една-единствена, гигантска клопка, в която всеки се нахвърляше върху всеки и всеки изяждаше всеки, независимо от това, че самият той може би биваше изяждан в същия този миг.
Въпреки че накрая те бяха почнали да използват оръжията си все по-често и по-безогледно, никой от тях не се бе отървал с по-малко от пет-шест кървави рани. Обитателите на този зелено-виолетов ад бяха, освен това, и истински майстори на мимикрията. Сред тях имаше немалко такива, които биваха идентифицирани като живи същества едва в последния момент, тогава, когато се нахвърлеха върху някого.
Черити бе изтръгната от мислите си, когато Скудър, който беше поел водачеството, се спря внезапно и погледна разтревожено назад към нея. Тя се накани да зададе въпроса си, но Скудър бързо вдигна ръка. Затова тя веднага се изравни с него и попита тихо:
— Какво има?
Скудър се ослуша за миг с леко наклонена глава и после сви рамене.
— Стори ми се, че чувам нещо — отвърна той. — Но навярно съм се заблудил.
Черити също се вслуша. Не чу нищо — но й трябваше само секунда, за да осъзнае, че вероятно и на Скудър беше направило впечатление същото това обстоятелство: Беше прекалено тихо. Хорът от съскащи, писукащи и крякащи гласове на животни, които ги беше съпровождал на всяка крачка, изведнъж беше замлъкнал.
— Какво има? — попита Нет, която също се беше приближила до тях.
Черити сви рамене и посочи с колебливо движение на ръката джунглата пред себе си.
— Прекалено тихо е — отвърна тя. — Нещо… не е наред.
Черити се накани да продължи напред, но Скудър я задържа с бързо движение и прекрачи мълчаливо край нея, изваждайки отново оръжието си. Черити погледна подире му със смръщено чело, но преглътна забележката си. Никога не й беше харесвало да се отнасят с нея като със слаба жена, която има нужда от закрила, но Скудър вече неведнъж беше доказвал, че има страшно изострени сетива.
Тя се огледа още веднъж за всеки случай, после също приготви оръжието си и продължи напред. Нет и Гърк се присъединиха към нея. Младата жена също беше напрегната, дори и върху лицето на Гърк се беше изписало доста неспокойно изражение. Скудър беше изминал няколко крачки и внезапно спря. За момент застина някак стреснато, после се обърна и даде знак на Черити и останалите да се приближат.
— Е? — попита Черити, когато застана до него.
Вместо отговор Скудър отмести клонките на храстите пред себе си. Бяха стигнали до края на гората. Пред тях имаше ивица земя, широка пет-шест стъпки, по която не растеше нищо друго, освен мъх, гъби, преплетени сиво-кафяви коренища и няколко изсъхнали храста. Зад нея се намираше канал, широк вероятно петстотин метра, а по дъното му се виждаше тиня: очевидно това беше пресъхналото русло на река. Отсрещният бряг като че ли беше по-висок. Но и там буйната растителност беше заличила почти напълно всички следи от човешката цивилизация.
Въпреки това Черити имаше усещането, че гората там някак се различава от тая при тях.
— А сега какво? — Гласът на Нет прекъсна мислите й.
Черити се поколеба за момент, после колебливо сви рамене и кимна с глава към отсрещния бряг.
— Ще минем оттатък.
Нет погледна недоволно към блатистия канал, но премълча.
— Имаме ли причина за тона? — попита Гърк вместо нея.