В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
— Вие не знаете кой сте всъщност, Кайл — каза тя. — Не помните нищо отпреди времето, когато сте дошли в базата. Казали са ви, че сте избрани, за да ви изпратят на друга планета. Отнели са ви всякакъв спомен за вашето истинско Аз и е трябвало да го направят, защото някой ден сте щели да разберете, че воювате срещу собствения си народ, Кайл!
— Даже и така да е! — намеси се разгорещено Гърк. — Какво променя това? Той ще ни предаде! Той не може да действа по друг начин, дори да иска!
— Това не е вярно. — Черити поклати глава. — Няма да го направи. — Гласът й стана по-тих, но същевременно по-внушителен. — Видяхте света, в който живеем, Кайл. Запознахте се с народа, към който принадлежите. Останете при нас! Помогнете ни и ние ще ви помогнем! Заедно можем да победим враговете! Можем да научим толкова много от вас — и вие от нас.
Кайл простена. Искаше да каже нещо, но успя да издаде само някакъв скимтящ звук. Вдигна безпомощно ръце, скри лицето си в тях и застина, треперейки така.
А после се обърна толкова бързо, че нито Черити, нито някой от останалите можеше да направи нещо, за да му препречи пътя, и с огромни, широки крачки изчезна в джунглата.
Черити гледаше разочаровано и тъжно подире му и махна с ръка, когато Скудър вдигна оръжието си и се накани да последва мегамана.
— Остави го — каза тя. — И без това няма да можеш да го настигнеш.
— Имаш право — отвърна Скудър, след като сви рамене и прибра отново оръжието си. — А ако трябва да бъда честен — радвам се, че си замина.
Черити премълча. За нейна изненада и Гърк не каза нищо, само мяташе гневен поглед ту към нея, ту към Скудър. Всъщност и тя би трябвало да е доволна, че Кайл не беше вече при тях, защото дори да беше добре настроен към тях, самото му присъствие би представлявало заплаха. Но все пак изпитваше смесени чувства на огорчение и гняв. Ядосваше се на самата себе си, че не й се беше удало да уговори Кайл да остане. И изпитваше ожесточение, когато се сещаше за съществата, превърнали нейния свят в това, което беше: един свят, в който имаше мъже като Кайл, и градове, в които всяка крачка можеше да означава гибел. Не им беше достатъчно да разрушат Земята. Не — нашествениците трябваше да я променят из основи.
След известно време тя се обърна и посочи с уморено движение в посоката, която им беше посочил и Кайл.
— Тръгваме — каза тя отпаднало. — Да се опитаме да стигнем до Свободната зона.
Това, което Жан беше видял за последните допи минути, го беше смутило много повече от всичко друго, което беше преживял за своите осемнадесет години. Видяното беше… истинска лудост! Не само това, че ловецът беше предупредил младата жена начело на групата да се пази от паяците и по този начин й беше спасил живота. Всички останали — най-вече младата жена със светлата коса — бяха разговаряли след това с него и в крайна сметка го бяха оставили да си върви! Така съвсем сигурно си бяха подписали смъртната присъда. За по-малко от час ловецът щеше да се върне в кулата и да съобщи какво се е случило. И само след някакви си пет минути тука щеше да гъмжи от планери и мравки. Какво за Бога, ставаше тук? Кои бяха тези непознати и какво търсеха?
Жан нямаше отговор на въпроса си, но разбра, че е най-добре да остане скрит. Не беше наясно на чия страна всъщност стояха непознатите. Възможно беше и нещата да стоят съвсем иначе, помисли си той. Може би те само приличаха на хора. Може би те не бяха жертви, а господарите на ловците.
Тази мисъл изпълни Жан с гняв и страх. Винаги беше предполагал, че освен мравките и ловците сигурно има и трета, разпореждаща се сила в забранения град под кулата. И защо тогава да не приличат на истински хора? На пръв поглед и ловците не се различаваха много от кой да е жител на Свободната зона. Щом на тези същества им беше възможно да променят външността си както си искат, с какви ли фантастични възможности разполагаха тогава техните господари?
Сърцето му заби лудешки от вълнение, когато видя как непознатите продължиха пътя си след известно време, описвайки широк кръг около храста с паяците. Ако следваха все тази посока, щяха да стигнат право при реката, а с това и до Свободната зона.
Жан изчака с трепет, докато огромният мъж с червената кожа, който вървеше в края на групата, изчезне сред горската растителност. После и той напусна своето прикритие и ги последва: не направо, а доста по̀ на запад, затова пък по-бързо, за да може да ги изпревари и да мине пред тях.
Беше толкова развълнуван, че почна да прави грешки. Веднъж избягна на милиметри едно гнездо на паяци, а почти веднага след това пропадна в капана на огромен скакалец. Беше истински късмет, че едновременно с пропадането в половинметровата яма настъпи и скакалеца и го размаза с тежестта си.