Игра на сенки (Приказки за любовта)

Ханс Неандер постави крак върху стеничката и зарадван се огледа наоколо.

— Не е съвсем вярно — каза бащата, — хората като нас смятат така с добро сърце, ала тук в страната за съжаление ние не сме градинари. Човек трябва да види как японците разбират това. Но за теб тукашното е детство и роден край и всичко е красиво и съвършено.

— Аз възприемам всичко съвсем сериозно — извика Ханс, — ти си оформил толкова забележително правилно дърветата и живо си разпределил лехите, и всичко си съчетал, наистина не вярвам, че би могло да се направи по-добре.

— Понеже не виждаш грешките, момчето ми. Например там долу до павилиона между акациите аз съм насадил няколко самодивски дървета и с това съм развалил цялата красива лиственица. Дръвчетата пораснаха преди да забележа това и сега в разгара на лятото те се издигат в небето обкичени с червени плодове и би било жестоко отново да ги отстранявам. Но за самите акации би било много, много по-красиво и правилно. Така стоят нещата и с други още, навсякъде. Не е лесно да се засади една добра градина. Толкова трудно е, колкото да се управлява държава. Човек следва да реши да обича и несъвършенствата, иначе ще бъде измамен. Ти би постигнал това по-добре от мене. Знаеш ли, ако някой поиска всецяло да изследва трудната история за свободата на волята, тогава той трябва да започне усърдно с градинарството. Не само че никой храст не расте просто така, както ти си намислил за него. Не, едва след години виждаш, че ти не си избрал свободно храста и не си го засадил; зад това се крие нещо: неосъзнато желание, спомен, някаква принуда. Същото се случи и със самодивското дърво. Тогава си мислех, че избирам, защото ми се струваше, че по ръст и листа ще си подхождат с акациите. Едва много по-късно се сетих, че исках да имам дръвчетата просто защото тяхното местонахождение в разсадника, откъдето ги купих, ми напомни за един кът в градината на моите дядо и баба. Тогава, когато тръгнах за фиданки, съвсем не бях решил да купувам скоруши. Едва там, между младите стъбла, изведнъж намерих спомена за дядовата градина и част от родния край на детството и затова купих дърветата. — Той се усмихна тихо. — И при това дори не знаех дали действително самодивските дръвчета събудиха моя мил спомен. Тогава го тълкувах така. То обаче трябва да бе нещо съвсем друго, един дъх или осветляване на нещо, може би особен облак пред слънцето. Но си мислех, че са били самодивските дръвчета, и ето, вече стоят от двадесет години и са пораснали.