Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Усмихнат до него седеше баща му със своята странно ведра старческа свежест и бели коси, от стените гледаха добре познатите картини: холандският букет от карамфили и малката мадона от Италия, на перваза на прозореца стояха стръкове здравец, през полуотворения люк редом от кухнята се чуваше, че момичето режеше и стържеше нещо на дъската. Ханс възприемаше всичко дълбоко, с благодарност и блаженство: завръщането у дома, прелестна буря от спомени, близко познатите стаи, аромати и сред ясния роден свят тих и сам бащата, зарадван от неговото завръщане, все пак здрав и несмутим в своя вътрешен свят, останал непроменен.
— А какво прави Алберт? — попита майсторът строител, като се облегна назад в креслото. — Виждате ли се често?
— Не — каза Неандер колебливо, — понякога той прекарва една вечер при мама, а после в неделен ден винаги идва на обяд у нас. Някак ми е трудно да беседвам с него; по това разбирам, че съм остарял. По-рано често двамата водехме дълги разговори, на мен ми беше интересно да го следвам в неговите мисли, той наистина е самостоятелна глава. Но неговата митология за мен всякога е оставала чужда, вината може да е моя. Аз не ценя нищо по-високо от набожността, ала Алберт винаги остава еднакво догматичен. Вече е забележително как с годините това се проявява. Семейството на мама, разбира се, беше съвсем пиетистко, толкова малко обаче тя самата. Това е унаследил само Алберт. Е, сега вече го знаеш. В работната си стая той дори е окачил по стените изписани мъдрости. Иначе е добър, верен човек и много се съобразява с мен. Всъщност вие двамата водите ли кореспонденция?
— Не, само рядко си пишем за рождени дни и изобщо. Впрочем за мен той винаги е имал по-голяма прилика с тебе, отколкото с майка, също и външно.
— Наистина? Може и да е така. Но когато Алберт беше малко момче, всеки намираше, че той прилича на мене. Разбира се, не с толкова голяма прилика, каквато между тебе и мама. При това той, естествено, следва моя начин да живее повече в мислите си, отколкото в действителността. Само склонността към фанатизъм, каквато видимо има, не мога да открия у себе си. Може би също е илюзия.
— Не, татко, положително не. Ти си толкова свободен, от теб съм научил всичко, което зная за свободата. Все пак Алберт може би е малко педант, малко даскал, на мен всякога ми изглеждаше премного странно, че той трябваше, въпреки всички очаквания, да стане гимназиален учител. А ти, татко, ти си човек на изкуството, всецяло художник. Не че Алберт би бил по-учен или по-мъдър, о не, но при тебе от мислите ти винаги възниква картина, нещо красиво и достойно за обич.
Старият господин приятелски кимна към сина си.
— Но все пак твоят брат има вкус — каза той бодро. Ханс, ти ще трябва да положиш много усилия, ако някога искаш да ми доведеш една по-хубава снаха.
— Ох, тези усилия искам да ми доставят удоволствие. Но е вярно, че Бети е изискана, интересна жена. Жалко, че човек трудно може да я опознае. Отначало я смятах за високомерна, тъй като тя винаги остава толкова мълчалива и студена. Но това е заблуда. Ала тя все още ми е чужда.
— Това беше голяма заблуда — потвърди старият с топлота. — Бети е тъкмо противоположното, тя е скромна и почти смирена. Ако не бе толкова красива, хората биха я опознавали по-добре. Тя остава скрита зад своята хубост. Потиска я и това, че няма деца.
— Да, това е жалко. Но още могат и да се появят.
Изведнъж Ханс скочи, той чу външните врати да се отварят. В полутъмния коридор го изненада прибиращата се майка и той я прегърна.
— Мамо, мамо!
Втора част
Изправена и свежа майката седеше край масата, високата бронзова петролна лампа гореше с тиха, жълта светлина, вечерята беше изнесена и Ханс бе запалил цигара.
— Татко вероятно отново ще се разори — попита той и погледът му с удоволствие се задържа в лицето на майката как тя с високо вдигнати вежди и широко разперени ръце се стараеше да вдене иглата си.
Когато тя свърши, усмихна се към Ханс, но веднага отново се замисли.
— Вярвам, че няма — каза тя и замълча. Известно време шиеше, после остави работата си настрана и стоя с лакти опрени на масата. Ханс обаче се радваше на всяко нейно движение, на нейната здрава, изправена стойка, на дългите й бели ръце, на светлосивата копринена рокля с малки плисирани маншети.