Конспирация за Короната

на коприна, която блестеше като огън в светлината на факлите. Бе краси-

ва, с кестенява коса и светла кожа.

– Отпушете им устите – заповяда тя.

Надзирателите се втурнаха да разкопчаят ремъците и извадят намор-

дниците.

– Сега излезте.

Надзирателите го сториха.

– Ти също, Хилфред.

– Ваше Височество, аз съм ваш телохранител, трябва да остана да…

– Те са приковани към стената, Хилфред – сопна се тя, сетне си пое

дъх, за да се успокои. – Нищо ми няма. Сега напусни и пази вратата. Не

искам никой да ме прекъсва. Разбрано?

– Както желаете, Ваше Височество – мъжът се поклони и излезе, ка-

то затвори вратата зад себе си.

Тя пристъпи напред, внимателно изучавайки и двамата. На колана й

бе закачен инкрустиран с бижута крис. Ейдриън разпозна дългото къд-

раво острие като типа, използван от източните окултисти за магически

ритуали. В момента бе повече притеснен от другата му употреба – като

смъртоносно оръжие. Тя си играеше с оформената като дракон дръжка,

като че ли щеше да го изтегли и да ги намушка във всеки един момент.

– Знаете ли коя съм аз? – въпросът бе зададен на Ейдриън.

– Принцеса Ариста Есендън – отвърна той.

– Много добре – тя му се усмихна. – Кой си ти? И не си губи времето

да лъжеш. Ще сте мъртви след няколко часа, така че какъв смисъл има?

– Ейдриън Блекуотър.

– А ти?

– Ройс Мелбърн.

– Кой ви изпрати тук?

– Мъж на име ДеУитт – отвърна Ейдриън. – Той е член на групата на

херцог ДеЛоркан от Дагастан, но не бяхме изпратени да убием баща ви.

54

Майкъл Дж. Съливан

– С каква цел бяхте изпратени? – лакираните й нокти почукваха по

дръжката на кинжала, очите й ги следяха напрегнато.

– Да откраднем меча на граф Пикъринг. ДеУитт каза, че графът го

бил предизвикал на дуел миналата вечер по време на пиршеството.

– И какво правехте в параклиса?

– ДеУитт ни каза, че е скрил меча там.

– Разбирам… – тя поспря за миг, каменната й маска се разклати. Ус-

тните й започнаха да треперят, очите й се насълзиха. Тя им обърна гръб, опитвайки се да се успокои. Главата й бе наведена и Ейдриън можеше да

види как дребното й тяло се накланя.

– Слушайте – каза Ейдриън – това няма да го върне, но ние не сме

убили баща ви.

– Зная – каза тя, все още с гръб към тях.

Ройс и Ейдриън си размениха погледи.

– Вие бяхте изпратени тук тази нощ, за да поемете вината за убийст-

вото. И двамата сте невинни.

– Вие… – започна Ейдриън, но спря. За първи път от залавянето им

бе изпитал надежда, но реши, че това не е добра идея. Обърна се към

Ройс:

– Тя саркастична ли е? Обикновено ти разбираш по-добре от мен.

– Не и този път – рече Ройс с напрегнато лице.

– Просто не мога да повярвам, че вече го няма – промърмори Арис-

та. – Целунах го за лека нощ само преди няколко часа.

Тя пое дъх и се изправи, преди отново да застане с лице към тях.

– Брат ми има планове за вас. Ще бъдете измъчвани до смърт. Изг-