Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
Може би това не е Шабро, а някакво извънземно, приело неговия образ, чиято разузнавателна служба явно е калпава, защото истинският Шабро не натоварва ума си с информация, която засяга подчинените, анонимни по дефиниция.
— Госпожо Мишел — повтаря несполучливата имитация на Шабро, — госпожо Мишел.
Добре де, ясно. Казвам се госпожа Мишел.
— Случи се ужасно нещастие — казва Течащият нос, който, да го вземат мътните, вместо да се обърше, тече.
Ама че работа. Той подсмърча шумно, връщайки назалния секрет дори там, откъдето той не е дошъл, и бързината на реакцията му ме принуждава да присъствам на трескавите движения на адамовата му ябълка, целящи по-лесното преглъщане на гореспоменатата течност. Отвратително, но най-вече объркващо.
Поглеждам наляво, после надясно. Входът е празен. Ако моето Е.Т.16 има враждебни намерения, загубена съм.
Той се овладява и повтаря:
— Ужасно нещастие, ужасно нещастие. Господин Артенс умира.
— Как така умира — казвам аз, — наистина ли?
— Наистина, госпожо Мишел, наистина. Остават му четирийсет и осем часа.
— Ами че аз го видях вчера сутринта, изглеждаше съвсем здрав! — учудих се аз.
— Уви, госпожо, уви. Когато сърцето се предаде, край. Сутринта подскачате като козле, вечерта сте в гроба.
— Вкъщи ли ще умре, няма ли да отиде в болница?
— Оооо, госпожо Мишел — казва ми Шабро, гледайки ме като Нептун, когато е вързан на каишката си, — нима някой иска да умре в болница?
За първи път от двайсет години изпитвам смътна симпатия към Шабро. Какво пък, казвам си, и той е човек като другите и в крайна сметка всички сме еднакви.
— Госпожо Мишел — продължава Шабро и аз съм напълно зашеметена от това изобилие на „госпожо Мишел“ след двайсет години нищо. — Несъмнено много хора ще искат да се видят с Маестрото преди… преди. Но той не желае да приема никого. Желае да види само Пол. Ще можете ли да отпратите натрапниците?
Двоумя се. По навик отбелязвам, че ме забелязват само за да ми възложат някаква работа. Но пък, казвам си, нали затова съм тук. Отбелязвам също, че Шабро се изразява по начин, който обожавам — ще можете ли да отпратите натрапниците — и това ме смущава. Тази старомодна учтивост ми харесва. Аз робувам на граматиката, трябваше да нарека котарака си Гревис. Човекът пред мен ми е неприятен, но се наслаждавам на речта му. „Нима някой иска да умре в болница?“, попита застаряващият красавец. Никой. Нито Пиер Артенс, нито Шабро, нито Люсиен, нито аз. Задавайки този безобиден въпрос, Шабро ни превърна в хора.
— Ще направя каквото мога казах аз, — но съгласете се, че едва ли бих могла да ги преследвам по стълбите.
— Така е — отвърна той, — но можете да ги накарате да се откажат. Кажете им, че Маестрото не приема никого.
Гледа ме странно.
Трябва да внимавам. Трябва много да внимавам. В последно време се изпускам. Първо, инцидентът с малкия Палиер, неуместното цитиране на Немска идеология, което, ако той беше малко по-интелигентен от стрида, можеше да му подшушне в ухото смущаващи неща. И ето че сега, само защото някакво старче, препечено на ултравиолетови лъчи, използва демодирани изрази, аз се прехласвам и забравям всякаква предпазливост.
Угасявам искрата, блеснала в погледа ми, и очите ми приемат стъкленото изражение на всяка истинска портиерка, която е готова да направи всичко, но не и да преследва хората по стълбите.
Шабро вече не ме гледа странно.
За да излича всяка следа от гафовете си, си позволявам една малка ерес.
— Инфаркта ли има? — питам аз.
— Да — казва ми Шабро, — получил е инфаркт.
Пауза.
— Благодаря — казва той.
— Няма защо — отговарям аз и затварям вратата.
Дълбока мисъл №5
Животът
на всички
каква военна служба
Много се гордея с тази дълбока мисъл. Дължа я на Коломб. Поне веднъж е направила нещо полезно в моя живот. Не мислех, че ще мога да кажа подобно нещо за нея, преди да умра.
От самото начало Коломб и аз воюваме, защото за Коломб животът е постоянна битка, която трябва да спечелиш, унищожавайки другия. Тя се чувства сигурна само ако е смазала противника и му е оставила съвсем малко територия, колкото да преживява. Според нейните критерии на тъпа военнолюбка свят, в който има място и за другите, е опасен. В същото време те са й нужни, за да изпълнят една съществена мисия: някой трябва да признае силата й. Следователно тя не само постоянно се опитва да ме смаже с всички възможни средства, но иска да й кажа с опрян под брадичката меч, че е най-добрата и че я обичам. Има дни, когато направо полудявам. Черешката на тортата е, че по неясни причини Коломб, която няма и капка разум, е разбрала, че ако има нещо, от което се боя, това е шумът. Мисля, че случайно е направила това откритие. Няма начин да се е сетила сама, че някой може да се нуждае от тишина, фактът, че тишината служи да проникнеш във вътрешността, че тя е необходима на хората, които не се интересуват само от живота отвън, е неразбираем за нея, защото нейният вътрешен мир е толкова хаотичен и шумен, както и улицата отвън. Във всеки случай тя е разбрала, че ми е нужна тишина, а за жалост стаята ми е до нейната. Ето защо от сутрин до вечер тя вдига шум. Крещи по телефона, пуска музиката много силно (а това наистина ме убива), тръшка вратите, коментира на висок глас всичко, което върши, включително и такива супер увлекателни неща като ресане на косата или търсене на молив в чекмеджето. С една дума, след като не може да завладее другия — като човек аз съм тотално недостъпна за нея, — тя превзема звуковото ми пространство и ми трови живота от сутрин до вечер. Трябва да имаш много бедна представа за територия, за да стигнеш дотам; на мен изобщо не ми пука къде се намирам, стига да мога безпрепятствено да бродя в главата си. Но Коломб не се задоволява само с незнаенето на този факт; тя го превръща във философия. „Досадната ми сестричка е нетолерантна истеричка, която ненавижда другите и би искала да живее на гробище, където всички са мъртви, докато аз съм отворена, весела и жизнерадостна“. Ако има нещо, което мразя, то е, когато хората превръщат безсилието или отчуждението си във верую. С Коломб съм улучила право в десетката.
16
Съкращение на extra-terrestrial (извънземно). Алюзията е с филма на Спийлбърг „Извънземното“ (Е.Т. The Extra-Terrestrial), в който главният герой се сприятелява с извънземно и се опитва да му помогне. — Б.ред.