Последната кашмирска роза
- Автор: Клевърли Барбара
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Последната кашмирска роза». Краткое содержание книги:
— Последен въпрос — рече Джо. — Вие не сте правили пълна аутопсия, както разбирам — чудя се дали сте знаели, че Пеги Съмършам е била бременна?
Халоран се отпусна в стола си, а изненадата му беше явна.
— Мили боже, не! — възкликна. — О, не! Колко противно! Не, тя не беше идвала на консултация при мен. Нормално… жените обикновено изчакват, докато не са абсолютно сигурни. Ужасна вест, Сандиландс! Бълстроуд настояваше да се погребе — тук не разполагаме с трийсет часа преди разлагането както в Лондон и причината е съвсем очевидна… — гласът му заглъхна и той погледна развълнувано през прозореца, потънал в мисли.
— Мисля, че не го е споделяла с никого, освен със съпруга си, така че не е изненадващо — каза спокойно Джо. — И ми се струва, че не е лошо засега да си остане между нас.
— Разбира се. Ясно е защо — съгласи се в миг Халоран. — Вижте какво, Сандиландс, под сурдинка казано, встрани от моите компетенции — клетото момиче е било убито, и двамата го знаем, и аз много се радвам, че някой най-накрая го е разбрал. Носи се слух, че го дължим на Нанси Дръмънд. Прав ли съм? Храбро момиче! Привлякла е благосклонното внимание на губернатора, а сега и вашето. А това означава, че и аз съм заинтригуван, честна дума!
След като му благодари за отделеното време и взаимно изразявайки надеждата, че „някоя вечер можем да се видим в Клуба… винаги ми е приятно да науча клюките от Лондон…“, Джо продължи своята обиколка.
Най-напред Наурунг го заведе до опасната планинска пътека, на която се беше подплашил конят на Шийла Форбс. Джо слезе от коня на мястото, където бе станал инцидентът, и лягайки на земята, надзърна от крайчеца на скалата в пропастта отдолу. Зашеметяваща височина, отбеляза той, без омекотяващ сипей, по който една дебело облечена мемсахиб би могла да подскача доста метри надолу между ръба на урвата и речния бряг. Обрамчена от пепелявите брегове, реката лъкатушеше като тлъст смок и Джо потръпна, щом извика във въображението си сцената отпреди десет години, когато госпожа Форбс е паднала с писъци в тази бездна. Представи си я с тежките предвоенни одежди за езда, как внезапно бива хвърлена от дамското седло и полита с главата надолу към смъртта.
Самото място бе пропито от много стар ужас. Може и да беше упорит полицай, но Джо призна пред себе си, че го избива пот от страх. Внимателно изпълзя назад, стигна до пътеката и се изправи.
Наурунг го погледна и отбеляза:
— Това е адски лошо място. Конете не го обичат.
— Тук и аз не бих спрял за пикник. Какво ще кажеш да разгледаме наоколо.
Той се обърна и хвърли поглед на пътя, който бяха изминали от гарнизона.
— Доста хора минават по тази пътека, както изглежда, но тук, около петдесет ярда от началото, тя се стеснява и група ездачи трябва да се раздели и да продължи в колона по един — той погледна на север. — А след тази чупка, където пътеката върви точно по протежение на пропастта между ръба и онази голяма скала, има още сто ярда — дали са сто? — и тогава имаш възможност да се събереш с приятелите си. Наурунг, подай ми сведенията, моля те! Би било интересно да видим къде точно в колоната се е движила Шийла Форбс. Бълстроуд отбелязал ли го е?
— Не, сахиб, но мисля, че един от свидетелите го споменава.
Джо намери страницата и седна на сянка до скалата да прочете описанията на случката, направени от приятелките й, с които беше яздила.
— Това е интересно, Наурунг. Съпругата на майор Ричард сън, Ема, казва следното:
„Шийла яздеше собственото си пони Роуън — никога не яздеше друго — и почти веднага започна да изостава. Подвикна ни, че Роуън накуцва с единия заден крак и тя ще слезе да го погледне. Даде ни сигнал да продължим без нея. Трябва да е било някакво камъче, забито в подковата, тъй като тя се качи на седлото и пое напред. Но сега беше на около четвърт миля зад нас. Помахахме й и препуснахме нататък, като се надявахме, че ще ни настигне. И без това се приближавахме към бавната отсечка, отсечката, при която пътеката се стеснява и се налага да се движим един зад друг, а щом заобиколихме скалата, я изгубихме от поглед. Всички преминахме тесния участък и се събрахме, за да изчакаме Шийла да се покаже от завоя. Не се показа. Последва невероятно страховит писък. Конят цвилеше и ние осъзнахме, че сигурно се е случило нещо ужасно. Върнахме се, а там стоеше само Роуън, до пътеката, треперейки. Никаква следа от Шийла. Кати Браунлоу погледна от ръба на скалата и извика: «Ето я! Виждам я!»