Последната кашмирска роза
- Автор: Клевърли Барбара
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Последната кашмирска роза». Краткое содержание книги:
— За известно време чувах как Пеги дава нареждания на своята айя — каза й коя рокля да извади, — а после се отправи, пеейки към банята. Сандиландс, тя пееше! Аз се опитвах да впиша тримесечните постъпления преди събота и неделя — винаги е проблем, а аз винаги оставям нещата за последния момент — мрачна усмивка. — След малко изведнъж осъзнах, че не я бях чул от дълго, от много дълго време. Започнах да се ядосвам. Имах нужда да се обръсна, да се приготвя за вечерта. Когато години наред си бил ерген, малко дразнещо е да споделяш банята дори с някого, когото обичаш.
Отидох и пробвах вратата на банята. Беше заключена. Крайно необичайно. Почти никога не я заключваме. Потропах силно и казах нещо от рода на: „Побързай, Пег, нямаме цяла вечер на разположение.“ Нещо от този род. Не получих отговор и се притесних. Помислих, че може да е припаднала. Винаги пълнят ваната с прекалено гореща вода. И тогава се сетих, че тя, че тя… — Съмършам не бе в състояние да продължи.
— Вижте, Съмършам, не бива да ми го обяснявате подробно. Знам, че е била бременна.
Съмършам го погледна с изненада, но продължи нетактично:
— Е, да, не мога да кажа, че съм твърде наясно с това състояние, но ми мина през ума, че може да е загубила съзнание или каквото там им става на жените, когато са бременни. И тогава обезумях. И двамата толкова силно искахме това дете. Не можех да понеса мисълта, че се е случило нещо нередно. Извиках и ударих по вратата и щом пак не получих отговор, я разбих.
Първо видях, че прозорецът е отворен. Доста нависоко е — струва ми се, че первазът трябва да е на пет стъпки от пода, а столчето, което използваме в банята…
Джо усети, че сълзите напират. Той протегна утешително ръка, а с другата го потупа по коляното.
— Спокойно — продума той.
— Съжалявам. Но, по дяволите! Пеги седеше на това столче, когато се подсушаваше. И сега то беше под прозореца, а преди дори да забележа Пеги, видях, че на столчето има кръв, а на перваза на прозореца — кърваво петно. И в този миг я съзрях мъртва в пълната с кървава вода вана. Ужасна, ужасна гледка! Никога няма да се изтрие от ума ми. Затворя ли очи, виждам я да лежи там… Китките й бяха прерязани до кокал. Казаха, че вероятно е била мъртва почти от един час.
— Слугите ви не са видели нищо? Не са чули нищо?
— Не.
— Кажете ми, Съмършам — ако се върнете мислено към времето преди шест часа, към времето преди тя да умре, може би доста преди това, — имало ли е някакви гости в къщата? Индийци или англичани?
— О, мили боже! Не си бях вкъщи до към три следобед. Пеги каза, че свещеникът се е отбил сутринта. Тя излезе да обядва с две приятелки. Следобеда не е имало никого, мисля. Но индийци? Вижте, по-добре говорете с моя кхидаматгар. Местните през целия ден влизат и излизат от кухненските помещения. Доставят разни неща, продават, взимат прането. С Пеги във всички случаи не бихме ги видели.
— А когато започнахте да разбирате, че става дума за убийство, подозренията ви не паднаха ли върху някой от прислугата?
— Не. Как да ви го обясня? Това не е индийско престъпление. Хората имат определена представа за Индия — похотливи мургави мъже се опитват да навредят на целомъдрени бели жени. О, да, знам, че така е ставало в метежа, но тогава е било лудост. Един индиец веднъж ми каза: „Пагубен вятър премина през страната.“ Смъртта на Пеги бе обмислена постъпка. Не беше импулс. Извърши я някой, който искаше да я нарани. Да я нарани по твърде личен начин. И пак ви казвам, не мисля, че това е работа на индиец.
Слугите ми, доколкото съм го обсъждал с тях, а аз почти не съм, бих казал, смятат, че това деяние не е от този свят…
— Да, чувал съм го — рече Джо. — Но вижте, ясно е, че е убийство, че не е дело на местен — остава ни версията за европейски убиец. Приемате ли я?
— Какво друго мога да приема?
— Още един въпрос, Съмършам, и когато ви казвам, че сме длъжни да питаме за тези неща, вярвайте ми — бяхте ли щастливи заедно?
— Щастливи? Да, бяхме щастливи. Бях почти двайсет години по-възрастен от нея, но мисля, че тя ме обичаше. Тръпнеше от вълнение, че ще си имаме дете. И двамата се вълнувахме. И двамата бяхме решили същия ден да съобщим новината. Тя щеше да пише на родителите си.
В миг сълзите рукнаха.