Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
Дребното старче се връщаше от Версай, движейки, доколкото можеше, мършавите си крака, които поддържаха закръглен корем. От три-четири месеца баронът пълнееше, което му вдъхваше лесноразбираема гордост, ако се вземе предвид, че излишната пълнота сигурно беше за него знак на пълно задоволяване.
А пълно задоволяване за господин Дьо Таверне е израз, който има най-различен смисъл.
И тъй, баронът се връщаше много весел от разходката си до замъка. Взел бе участие в целия дневен скандал. Бе се усмихвал на господин Дьо Бретьой против господин Дьо Роан, на господата Дьо Субиз и Дьо Гемене против господин Дьо Бретьой; на господин Дьо Прованс против кралицата, на господин Д’Артоа против господин Дьо Прованс, на сто лица против други сто лица, но на никого в полза на някого. Той си имаше запаси от мерзости, от малки подлости. Напълнил кошницата си, сега се прибираше доволен.
Когато научи от слугата си, че синът му желае да му говори, вместо да чака посещението на Филип, той прекоси цялата стълбищна площадка, за да отиде сам при пътника. Влезе без предизвестие в стаята, обърната с главата надолу, както става при отпътуване. Филип не очакваше изблици на вълнение, когато баща му научи за неговото решение, но не очакваше и прекомерно безразличие. Всъщност Андре вече бе напуснала бащината къща, това значеше един изтерзан живот по-малко. Старият барон сигурно усещаше празнотата и когато към тази празнота се прибавеше отсъствието на последния мъченик, баронът подобно на децата, на които се отнема куче или птичка, можеше да хленчи дори само от егоизъм. Но Филип се учуди много, когато чу ликуващия смях на барона, който се провикваше:
— Ах, Боже мой! Той заминава…
Филип се спря и изгледа смаяно баща си.
— Бях сигурен, че така ще стане — продължи баронът. — Бях готов да се обзаложа. Добре изиграно, Филип, добре изиграно…
— Какво казахте, господине? — учуди се младият човек. — Кое е добре изиграно, моля?
Старецът взе да си тананика, като подскачаше на един крак и подкрепяше с две ръце закръгления си корем. Същевременно смигаше енергично на Филип, за да изгони камериера си. Филип го разбра и изпълни волята му. Баронът изблъска Шампан навън и затвори вратата подире му. После се върна при сина си и му каза тихо:
— Чудесно, чудесно!
— Много ме превъзнасяте, господине — отвърна хладно Филип, — без да зная с какво съм го заслужил…
— Ха-ха-ха! — разсмя се старецът, като се поклащаше.
— Дано тази веселост, господине, не се дължи на заминаването ми, което ви отървава от мен.
— Ох, ох! — възкликна старият барон и се засмя на друга нота. — Хайде, хайде, не се притеснявай пред мен, няма смисъл, знаеш добре, че не можеш да ме измамиш… Ха-ха-ха!
Филип скръсти ръце, като се питаше дали в някакво кътче на мозъка старецът не полудява.
— С какво да ви измамя? — попита той.
— Със заминаването си, дявол да го вземе! Нима си въобразяваш, че вярвам на твоето заминаване?
— Не вярвате ли?
— Шампан вече не е тук, повтарям ти. Престани да се притесняваш повече. Впрочем признавам, че ти не можеше да вземеш друго решение и е хубаво, че го вземаш.
— Господине, вие ме изненадвате в едно отношение…
— Да, доста изненадващо е, че отгатнах, но какво да правя, Филип, няма по-любопитен човек от мен, а когато съм любопитен, търся. Няма по-късметлия от мен, тъй като, когато търся, откривам. И тъй, открих, преструваш се, че заминаваш, и аз те поздравявам.
— Преструвам ли се? — извика озадачен Филип.
Старецът се приближи, докосна гърдите на младия мъж с костеливите си като на скелет пръсти и като ставаше все по-доверителен и по-доверителен, рече:
— Честна дума, сигурен съм, че ако не беше тази хитрост, всичко щеше да бъде разкрито. Ти предприемаш това навреме. Виж, утре щеше да бъде късно. Върви си бързо, чедо мое, върви си бързо.
— Господине — каза с леден тон Филип, — уверявам ви, не разбирам нито дума, дори една-едничка, от всичко, което благоволявате да ми кажете.
— Къде ще скриеш конете си? — продължи старецът, без да отговори направо. — Ти имаш една кобила, която много лесно може да се познае, внимавай да не я видят тук, когато помислят, че ти… Впрочем къде си даваш вид, че отиваш?
— Отивам в Таверне Мезон-Руж, господине.
— Добре… много добре… даваш си вид, че отиваш в Мезон-Руж… Никой нищо няма да разбере… О, много добре… Но бъди предпазлив, има много очи, вперени в двама ви.
— В двама ни… Кои двама?
— Тя е несдържана, разбираш ли — продължи старецът, — тя изпада в буйство, способно да провали всичко. Внимавай! Бъди по-благоразумен от нея…
— А, така ли! Но, откровено казано — провикна се Филип с глух глас, — струва ми се, господине, че вие се забавлявате за моя сметка, което не е хубаво, уверявам ви, не е хубаво, защото ме принуждавате в това потиснато и раздразнено състояние да престана да ви почитам.