Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Нейно величество знае добре — каза тя по-тихо, — че Таверне не могат да бъдат нейни врагове.
— Разбирам — отвърна кралицата, — вие не можете да ми простите, че бях студена към вашия брат, а самият той ме обвинява може би в лекомислие, дори в своенравие.
— Моят брат е твърде почтителен поданик, за да обвинява кралицата — каза Андре, като се помъчи да запази своята твърдост.
Кралицата виждаше, че щеше да стане подозрителна, ако увеличаваше дозата мед, предназначена, за да укроти цербера. Тя се спря посред старанията си.
— Все пак — рече тя, — като дойдох в „Сен Дьони“, за да говоря с игуменката, исках да ви видя и да ви уверя, че и отблизо, и отдалеч съм ваша приятелка.
Андре усети този нюанс. Тя се страхуваше да не би на свой ред да е обидила тази, която я ласкаеше, страхуваше се още повече да не би да е разкрила болезнената си рана пред прозорливия поглед на една жена.
— Ваше величество ме обсипва с чест и радост — каза тъжно тя.
— Не говорете така, Андре — отвърна кралицата и стисна ръката й, — разкъсвате ми сърцето. Не може да се каже, че една нещастна кралица може да има приятелка, може да има душа, може да впери доверчиво очите си в прекрасни очи като вашите, без да съзре в дъното на тези очи корист или неприязън! Да, Андре, завиждайте на тези кралици, на тези господарки на благата, честта и живота на всички. Е, да, те са кралици! Е, да, те притежават златото и кръвта на своите народи, ала сърцето — никога, никога! Те не могат да го вземат, трябва да им бъде дадено.
— Уверявам ви, госпожо — каза Андре, покъртена от пламенните слова, — че обичах Ваше величество така, както никога не бях обичала на този свят.
И като изрече тези думи, тя се изчерви и наведе глава.
— Вие… сте ме… обичали! — извика кралицата, като се хвана изведнъж за думите й. — Значи вече не ме обичате?
— Ох, госпожо!
— Не искам нищо от вас, Андре… проклет да бъде манастирът, който угаси толкова бързо спомена в някои сърца.
— Не упреквайте сърцето ми — каза бързо Андре. — То е мъртво.
— Сърцето ви — мъртво! Вие, Андре, млада, хубава, казвате, че сърцето ви е мъртво! Ах, не си играйте с тези печални думи. Сърцето не е мъртво у тая, която запазва тази усмивка, тази хубост. Не говорете така, Андре.
— Повтарям ви, госпожо, нищо в кралския двор, нищо на света вече не съществува за мен. Тук аз живея като тревата и растенията, имам радостите, които само аз разбирам, затова, като ви видях преди малко величествена и възвишена, аз, скромната и невзрачна монахиня, не можах да разбера веднага. Очите ми се затвориха заслепени от вашия блясък. Умолявам ви да ми простите, тази забрава на славните светски суети не е чак толкова голямо престъпление, моят изповедник ме хвали всеки ден за това, госпожо. Не бъдете, умолявам ви, по-строга от него.
— Какво! Вие се чувствате добре в манастира? — възкликна кралицата.
— Аз прегръщам с удоволствие усамотения живот.
— Мигар не остава вече нищо, с което радостите на живота да ви привличат?
— Нищо.
„Боже мой! — помисли си кралицата обезпокоена. — Нима няма да успея?“ По вените й пробяга смъртна тръпка. „Да се опитаме да я изкупим — рече си тя. — Ако това средство не успее, ще прибягна до молби. Ох, ще я моля, ще я моля да приеме господин Дьо Шарни. Боже милостиви! Защо трябва да бъда толкова нещастна!“
— Андре — продължи Мария-Антоанета, като овладя вълнението си, — преди малко вие изразихте задоволството си с думи, които ми отнемат надеждата, която хранех.
— Каква надежда, госпожо?
— Да не говорим за това, ако сте взели решение, както стана ясно преди малко… Уви, това беше за мен една сянка на удоволствие, което угасна! Нали всичко е една сянка за мен! Да не мислим повече за това.
— В края на краищата, госпожо, тъкмо от това трябва да черпите удовлетворение, обяснете ми…
— Каква полза? Вие сте се оттеглили от света, нали?
— Да, госпожо.
— Напълно доброволно?
— О, с цялата си воля.
— А доволна ли сте от това, което сте направили?
— Повече от всякога.
— Виждате, че е излишно да говоря. Ала Бог ми е свидетел, в един момент мислех, че съм ви направила щастлива.
— Мен?
— Да, вас, неблагодарнице, която ме обвинявате. Но днес предусетихте други радости, вие знаете по-добре от мен вкусовете и призванието си. Аз се отказвам…
— Все пак, госпожо, направете ми честта да ми кажете някаква подробност.
— О, това е много просто, аз исках да ви върна в двора.
— О — усмихна се горчиво Андре, — аз да се върна в двора… Боже мой… Не, госпожо, никога! Дори и да проявя неподчинение към Ваше величество.