Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
Кралицата потръпна. Сърцето й се изпълни с неизразима мъка. Тя се разбиваше като мощен кораб в прашинка гранит.
— Значи отказвате? — промълви тя.
За да скрие смущението си, тя зарови лице в ръцете си. Андре помисли, че кралицата е съкрушена, приближи се до нея и коленичи, сякаш с почитта си да омекоти раната, която бе нанесла на приятелството или на гордостта.
— Вижте — каза тя, — какво ще правите с мен в двора, с мен тъжната, с мен нищожеството, с мен бедната, с мен прокълнатата, с мен, която всеки отбягва, понеже не съумях дори аз, нещастната, да вдъхна у жените и най-обикновеното безпокойство на съперничествата, у мъжете — най-обикновената симпатия на разликата между половете… Ах, госпожо и мила господарке, оставете монахинята, нея не я приема дори Бог, който я намира все още твърде несъвършена, Той, който приема болните телом и духом. Оставете ме на страданието ми, на уединението ми, оставете ме.
— Ах — възкликна кралицата и вдигна очи, — положението, което щях да ви предложа, опровергава всички унижения, от които се оплаквате! Бракът, за който става дума, щеше да ви направи една от най-знатните дами във Франция.
— Б… брак! — заекна Андре смаяна.
— Вие отказвате — рече кралицата, все по-обезсърчена.
— Ох, да, отказвам, отказвам!
— Андре…
— Отказвам, госпожо, отказвам.
Мария-Антоанета с ужасно свито сърце вече се приготви да премине към молби. Андре й попречи точно когато тя се изправяше нерешителна, разтреперана, объркана, неспособна да намери първата дума на речта си.
— Поне, госпожо — каза тя, като я задържаше за роклята, защото си помисли, че кралицата си отива, — окажете ми тази голяма милост да ми назовете мъжа, който би ме приел за съпруга. Аз толкова страдах и бях унижавана в живота, че името на този великодушен мъж…
Тя се усмихна с мъчителна ирония.
— …ще бъде — продължи тя — балсамът, който ще слагам занапред на всичките рани на гордостта ми.
Кралицата се поколеба, но трябваше да стигне докрай.
— Господин Дьо Шарни — каза тъжно и безразлично тя.
— Господин Дьо Шарни! — възкликна в ужасно избухване Андре. — Господин Оливие дьо Шарни!
— Господин Оливие, да — каза кралицата и учудена погледна младото момиче.
— Племенникът на господин Дьо Сюфрен? — продължи Андре, чиито бузи поруменяха, а очите й заблестяха като звезди.
— Племенникът на господин Дьо Сюфрен — отговори Мария-Антоанета, все по-озадачена от промяната, настъпила по лицето на Андре.
— За господин Оливие ли, казвате, искате да ме омъжите, госпожо?
— Точно за него.
— И… той е съгласен…
— Той ви прави предложение за женитба.
— О, приемам, приемам — каза Андре, луда от възторг. — Значи ме обича! Обича ме, както аз го обичах!
Кралицата се стъписа, смъртнобледа и разтреперана, издаде глух стон и се строполи поразена в едно кресло, докато обезумялата Андре целуваше коленете й, роклята, мокреше със сълзи ръцете й и ги обсипваше с пламенни целувки.
— Кога тръгваме? — попита тя най-после, когато словото успя да измести сподавените викове, въздишките.
— Елате — прошепна кралицата, която усещаше, че животът й отлита, и искаше да спаси честта си, преди да умре.
Тя стана, облегна се на Андре, чиито парещи устни търсеха студените й бузи, и докато младото момиче се приготвяше за заминаване, злочестата владетелка, която се разпореждаше с живота и честта на трийсет милиона поданици, с горчиво ридание каза:
— О, Боже мой… Не са ли достатъчни тези страдания за едно-едничко сърце? И все пак трябва да ти благодаря, Боже мой — добави тя. — Защото ти спасяваш децата ми от позор, даваш ми правото да умра под кралска мантия!
85.
Защо баронът пълнееше
Докато кралицата решаваше в „Сен Дьони“ съдбата на госпожица Дьо Таверне, Филип, чието сърце се разкъсваше от всичко, което бе научил, от всичко, което току-що бе открил, бързаше да се приготви за заминаване. На войник, свикнал да пътува много, не е нужно много време, за да стегне куфарите си и да облече пътната си пелерина. Ала Филип имаше причини, по-наложителни от всичко друго, да се отдалечи от Версай — не искаше да бъде свидетел на вероятното и неизбежно опозоряване на кралицата, единствената му любов.
Затова го видяха да нарежда по-разпалено от когато и да било да оседлаят конете му, да зарежда оръжията си, да натъпква в куфара си най-необходимите си вещи, за да живее както обикновено, а когато завърши всичко това, заповяда да уведомят господин Дьо Таверне-баща, че има да му говори.