Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
Когато бе готова, Мария-Антоанета реши да тръгне. Искаше й се да предупреди Шарни да не направи някаква погрешна стъпка, но я възпря мисълта, че сигурно я дебнат шпиони, че в такъв миг всяка сторена от нея стъпка ще се изтълкува лошо. Тя достатъчно бе изпитала здравия разум, предаността и решителността на Оливие, за да се убеди, че той щеше да одобри всичко, което тя би сметнала за уместно да направи.
Стана три часът — тържественият обяд, представянията, посещенията. Кралицата приемаше всички със спокойно лице и любезност, която никак не накърняваше известната й гордост. Престори се дори пред ония, които смяташе за свои врагове, че проявява твърдост, присъща не много често на виновните.
Никога в кралския двор не бе имало такъв голям наплив, никога любопитството не бе изучавало така внимателно чертите на една кралица в опасност. Мария-Антоанета се справи с всичко, срази враговете си, обая приятелите си, направи безразличните усърдни, усърдните — въодушевени. Изглеждаше толкова красива и толкова величествена, че кралят й отправи публично своите поздравления.
След като всичко свърши добре, тя прекрати престорените си усмивки, върна се към спомените си, тоест към болките си, сама, сам-самичка на света, смени тоалета си, сложи си сива шапка с панделки и сини цветя, сива копринена рокля, качи се в каляската си и без охрана, само с една дама, заповяда да я откарат до „Сен Дьони“.
Беше часът, когато монахините, прибрали се в килиите си, преминаваха от скромния шум на столовата към тишината на съзерцанията, които предшестват вечерната молитва. Кралицата помоли да повикат в приемната Андре дьо Таверне. Коленичила, загърната в бялата си вълнена наметка, Андре гледаше през прозореца луната, която се издигаше зад големите липи, и в тази поезия на започващата нощ намираше темата за всичките пламенни, страстни молитви, които отправяше към Бога, за да облекчи душата си. Тя пиеше на големи глътки неизлечимата болка на доброволното уединение. Това самонаказание е познато само на силните духом, то е едновременно и мъчение, и удоволствие. С мъченията си то прилича на всички обикновени болки. Стига до сласт, която могат да изпитват само ония, които умеят да принасят щастието в жертва на гордостта.
Андре бе напуснала кралския двор по свое желание, доброволно бе скъсала с всичко, което можеше да поддържа любовта й. Горда като Клеопатра, тя не можеше дори да понася мисълта, че господин Дьо Шарни мисли за друга жена, макар и да беше кралицата. Тя нямаше никакво доказателство за тази любов, която изгаряше друга жена. Ревнивата Андре сигурно би извлякла от това доказателство цялото убеждение, от което може да кърви едно сърце. Но нали бе видяла Шарни да минава безразлично покрай нея? Нали подозираше, че кралицата се ползва, несъмнено невинно, но се ползва с уважението и предпочитанието на Шарни? Тъй че каква полза да остава занапред във Версай? За да изпросва комплименти? За да събира усмивки? За да получава от време на време и в най-лошия случай една подадена ръка, една докосната ръка, когато на разходките кралицата ще й предава любезностите на Шарни, щом като в същия миг не може да ги получи лично тя? Не, никаква страхлива слабост, никаква сделка за тази стоическа душа. Живот с любов и предпочитание, манастир с любов и наранена гордост.
„Никога, никога! — повтаряше си гордата Андре. — Този, когото обичам тайно, този, който е за мен само едно видение, един образ, един спомен, той никога не ме обижда, винаги ми се усмихва, усмихва се само на мен!“ Ето защо, прекарала толкова мъчителни, ала свободни нощи, ето защо, щастлива да плаче, когато се чувстваше слаба, да проклина, когато изпадаше във възторг, Андре предпочиташе доброволното уединение, което запазваше непокътнати любовта и достойнството й, пред възможността да види отново един мъж, когото мразеше, понеже беше принудена да го обича. В тези безмълвни размишления върху чистата любов, в тези божествени възторзи на самотната мечта имаше за саможивата Андре много повече живот, отколкото на бляскавите празненства във Версай, в необходимостта да превива гръб пред съперничките си и в страха да се разкрие тайната, заключена в сърцето й.
Казахме, че вечерта на Сен Луи кралицата дойде да потърси Андре в „Сен Дьони“ и че я намери замислена в килията й. Действително бяха дошли да кажат на Андре, че кралицата току-що е пристигнала, че капитулът я посрещнал в голямата приемна и че след първоначалните приветствия Нейно величество е попитала може ли да говори с госпожица Дьо Таверне.
Чудна работа! Това беше достатъчно на Андре, чието сърце беше смекчено от любовта, за да се втурне към това благоухание, което идеше от Версай — благоухание, прокълнато още предишния ден, и колкото повече се отдалечаваше, толкова по-ценно ставаше, ценно като всичко, което се изпарява, като всичко, което се забравя, ценно като любовта!