Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Вашият доклад струва повече от цял товар злато, д’Артенай! — каза Маринели. — Ние ще можем да отблъснем сега тези нападения и ще нанесем пълно поражение на войските на Съвета.
— После — продължи д’Артенай — флотата, стоварвайки войските на земята, под прикритието на оръдията, ще започне на свой ред сражение: такъв е планът, уговорен между Силвио Зиани, адмирал Мило и управителя. Първият ще командва войските, които ще слязат, вторият ще ръководи морската битка, а третият ще остане на заден план с транспортната дивизия.
— Узнахте ли — попита Маринели — на борда на кой кораб се развява символичното знаме на Венеция, царицата на моретата, знамето, украсено с лъва на Адриатика?
— Да, на средната мачта на адмиралския кораб!
— Нашата защита ще бъде така смела — каза Маринели, — че Съветът на Венеция ще се разколебае, когато види плановете си разстроени и унищожени…
Д’Артенай поднови прекъснатия си разказ и обясни на началника си как скромната и славна експедиция бе завършила с едно непоправимо нещастие, със смъртта на Манджили.
— Ние вече бяхме обърнали лодката — каза той, — за да се приберем на брега, след като благополучно свършихме мисията си, когато близо до брега срещнахме една неприятелска лодка, хората от която измерваха с помощта на една сонда, дълбочината на водата на това място. Манджили, неспособен да задържи буйността си, напълни бързо пушката си и взе на прицел лодката. Но в същия момент офицерът, командващ групата шпиони, предугади жеста на моя другар и също стреля. Двата куршума се кръстосаха по пътя. Манджили, улучен в сърцето, се строполи назад и тялото му изчезна във водите… Крайбрежните часови, привлечени от гърмежите, дотърчаха в този момент и обърнаха в бягство неприятелската лодка. Така аз можах да сляза на брега в пълна сигурност.
— Венецианците всички са синове на морето — отговори Марино — Манджили е намерил най-достойния гроб за него. Нека Бог прибере душата на този верен другар. Той ще бъде отмъстен; неговите убийци ще изкупят престъплението със собствената си кръв. Тичайте в крепостите д’Артенай. След един час ще се съмне и ще настъпи решителният ден за нашата кауза. Идете и отнесете на Фалие заповедта да не напуща пристанището със своите галери, преди да отида при него. Искам да поема лично ръководството на сражението.
Маринели имаше неизменна вяра, може би преувеличена, в успеха. Д’Артенай сподели съмненията си, припомни му, че сражението, в което се хвърляше с наведена глава, е неравно и с тежки последици. Посъветва го да действа задружно с Оргосо…
— Ние ще бъдем победители без Оргосо — прекъсна го Маринели. — Побързайте да отнесете заповедите, които ви дадох!
Прокълнатият незаконнороден, въвлечен в калта от тираните на Венеция, се чувстваше възпламенен от един нов огън — огъня на отмъщението. Най-сетне той щеше да възстанови пред очите на народа, когото толкова обичаше и от когото бе обичан, своя престиж, взимайки победата.
Няколко минути още Марино остана замислен на кулата си, с очи, залутани в тъмните води. Струваше му се, че вижда своя хубав сън да се осъществява малко по малко и да се приближава до края, където триумфът на доброто и красивото щеше да възтържествува над развалата и деспотизма.
Внезапно той се отърси, помисли отново за предстоящата опасност и прекъсна съзерцанието си, за да поеме поста си на главнокомандващ.
Той накара да подготвят светлинните сигнали и съобщи на Оргосо заповедта, която бе предал на д’Артенай.
После слезе по стълбата на кулата и отиде в църквата на острова, която се издигаше на малко разстояние от фара.
Последната бе подредена с простота, вкус и благоприличие. Маринели бе избягнал всякакъв лукс и всеки предмет, който би могъл да възбуди човешката алчност.
Камбаната, която всяка неделя звънеше, за да призовава вярващите за молитва, бе същият водолазен звънец, който бе послужил някога на Маринели, за да изтръгне от дъното на морето съкровищата на Мадреселва. Старият леяр Верди го бе преобразил и нагодил за свещената му цел.
Марино влезе в сградата, празна от богомолци, приближи се до олтара, коленичи и започна да се моли с усърдие. Превъзнесе душата си към Бога с искреност, с топлината на една благородна душа, чието минало не бе друго, освен милосърдие, доброта, великодушие и чието бъдеще беше цял идеал.
Помисли за Анунциата, която обичаше за своя баща, окования дож, може би вече мъртъв.
Той стана и напусна църквата с по-закрепнала душа. Зората откри пред очите на Маринели картината на неговото дело — на стратегия и изобретателност.