Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
В този момент Горо стана. Той можеше да използва това благоприятно обстоятелство и да напусне кръчмата, като изиграе неприятелите си, но чувстваше непреодолимо желание да им говори, да ги накара да признаят своите планове.
Първо поднесе ръката си към пояса, за да се увери, дали камата му е там, после се приближи до Сазим и Хасан.
— Хей! — каза той, удряйки по рамото последния. — Добре прекарват живота си двамата негри.
При вида на Горо, който ги заговори на техния матерен език, единият и другият показаха учудването си. Хасан скочи от стола си и погледна новодошлия с изненада.
— Горо е добър момък! — продължи робът дружелюбно. — Той ще седне при своите съотечественици и също ще се забавлява.
— Горо, тук, в кръчмата! — извика Сазим и хвърли лукав поглед.
— Не очаквах подобна среща! — каза Хасан, чието пиянство изглеждаше, че бе изчезнало веднага.
Горо се престори на пиян и се направи, че не забелязва споразумителните погледи, които си размениха двамата негри.
— Тримата негри ще си поговорят! — каза служителят на Марино. — Аз изпразних каната си. По дяволи грижите и всички християнски кучета! Проклети палачи на бедните негри. Те нямат всеки ден пари да пият и задоволяват жаждата си… това живот ли е?
— Ти, ти можеш да говориш така, но ние, ние трябва да мълчим! — каза Сазим, обръщайки се към Горо.
Последният, окуражен от тия думи, подзе:
— Ние сме бедни езичници, изтръгнати от Тунис, за да служим на християнските кучета, които ни тормозят, когато са разгневени, с кое право те се осмеляват да малтретират добрите роби негри?
— Ще ти кажа — отвърна Хасан с усмивка. — Парите са, които им дават това право.
— Да, това са парите! — повтори Сазим.
— О, каква добра шега могат да изиграят негрите на благородниците, които ги измъчват — викна Горо — и които ги правят роби.
Той се прекъсна.
— Е, добри другари — продължи той, — защо не изиграете християнските кучета, които са притиснати като врата на звяр?
— Уви, каква полза? — каза Хасан. — Да бъдеш роб на Маринели, не е ли същото нещо?
— Горо не е вече роб на Маринели — отговори той. — Ах, негрите ще зяпнат от чудо, ако им кажа. Да, той е вече свободен и служи на този, когото хареса. Ако той беше свързан към личността на Маринели, като Хасан с Карманиола, какво ще търси в Маламоко. При това незаконнороденият отдавна е напуснал Венеция.
— Хм! — каза Хасан. — Вероятно той не е могъл да те вземе със себе си.
— Негърът се мами — отговори Горо. — Знае ли той, какъв господар си е избрал бившият роб?
— Великия капитан, нали? — каза Сазим.
— Това не е вярно! Сазим разказа една стара история… Горо не служи вече на него. Той служи на едного, който заема по-високо положение. Чуйте как зекините дрънкат в джоба му.
Хасан и Сазим отвориха широко очите си.
— Негрите — продължи служителят на Маринели — са глупави, че работят за няколко квартини, които едва стигат, за да си погуляят една нощ. Парите са дадени за по-хитрите!
Хасан се готвеше да зададе по-пряк въпрос на Горо, когато последният се обърна и извика на кръчмаря:
— Хей, Жамбо, господата умират от жажда. Две кани от най-доброто ви вино. Горо плаща!
Двамата негри посрещнаха въодушевлението на техния противник с доволна усмивка. Те го гледаха как дава на кръчмаря две жълтици и в очите им светеше алчност.
В един момент лелееха надеждата да убият Горо и да го ограбят, но предварително щяха да вкусят доброто вино, което последният им бе поръчал.
— Още не си ни казал на кого служиш? — подзе Сазим, щом отпи от виното си. — Да не е дожа?
Лицето на Горо доби презрителен израз.
— Дожът е само слуга на инквизицията. Аз служа на дожесата.
— Тя ли ти плаща така щедро?
— Тя е много по-щедра — каза негърът — от стария благородник на Големия канал, който натоварва служителите си с трудни мисии, но не им заплаща със злато.
Хасан изглежда съчиняваше някакъв план и беше замислен.
— Ще ти доверя нещо — каза най-сетне той на Горо. — Обещаваш ли да пазиш тайна?
— Говори — каза служителят на Маринели, — не съм бъбрив и заслужавам доверието ти!
— Е, добре! — продължи Хасан. — Вилата на Маринели е обитаема. Покойната сеньора не се намира в гроба. Нейната душа се е върнала в старото жилище, сред живите… Какво! Ти се смееш, Горо? Запитай Сазим!
— Да, ние я видяхме да се разхожда зад прозорците на вилата, като една мрачна сянка, която ту се появява, ту изчезва — каза Сазим.
Тогава Горо разправи как бе чул, тук и там да се говори за духове, за полунощни страшни сенки, за призраци, недоволни от гробовете си и от предишния си живот.