Камъкът на раздялата

— Зимата не е изчезнала. Ние си тръгнахме от зимата.

— Какво?

— Зимата, за която говориш, не е истинска… както сам знаеш. Тук, в истинското сърце на гората, бурята и зимата не са проникнали.

Саймън си помисли, че разбира какво му казва.

— Значи държите зимата настрана с магия.

Адиту се навъси.

— Отново тази дума. Тук светът танцува истинския си танц. Онова, което би променило тази истина, е „магия“, опасна магия, или поне на мен така ми се струва. — Тя се обърна настрани, очевидно темата й бе омръзнала. В характера на Адиту нямаше място за измама, или поне не когато ставаше въпрос за това да си губи времето в любезности. — Вече почти стигнахме, така че няма нужда да си почиваме. Да си гладен или жаден?

Саймън осъзна, че е прегладнял така, сякаш не е ял от дни.

— Да! И двете.

Без нито дума повече, Адиту се плъзна между дърветата и изчезна, като го остави да стои сам до потока.

— Стой там — обади се тя; гласът й отекна така, сякаш идваше от всички посоки. След няколко мига тя се появи — държеше нежно две червеникави топки. — Крайл. Слънчеви плодове. Изяж ги.

Слънчевите плодове се оказаха сладки и пускаха жълтеникав сок с пикантен вкус. Когато Саймън излапа и двата, гладът му бе приятно утолен.

— Сега ела — каза Адиту. — Искам да стигнем до Шао Иригу по обяд.

— Какво е Шао Иригу… и какъв ден е днес все пак?

Адиту изглеждаше раздразнена — ако можеше да се каже, че такова изражение може да съществува на едно толкова необикновено лице.

— Шао Иригу е Лятната порта, разбира се. Колкото до другото, не мога да направя всички измервания. Това е за такива като Първата баба. Мисля, че имате лунен период, който наричате Аан-ии-туул, нали?

— Анитул е месец, точно така.

— Само това мога да ти кажа. Този „месец“ е, по твоите представи.

Сега беше ред на Саймън да се ядоса — толкова и той самият би могъл да й каже… макар месеците наистина да имаха склонност да отминават незабелязано, когато човек е на път. Онова, което се бе опитвал да открие по заобиколен път, бе колко време им е отнело да стигнат дотук. Би било лесно да попита направо, разбира се, но някак си имаше чувството, че отговорът, който щеше да му даде Адиту, нямаше да е задоволителен.

Тя тръгна напред и Саймън забърза след нея. Въпреки раздразнението си той почти се надяваше тя отново да го хване за ръката, но тази част от пътуването като че ли бе свършила. Адиту вървеше надолу, без да се обърне, за да погледне дали той я следва.

Почти оглушен от веселяшката какофония на птиците над главата си и объркан от всичко, което се бе случило, Саймън отвори уста да се оплаче от държането й, а после изведнъж спря, засрамен от собственото си късогледство. Умората и разочарованието му внезапно изчезнаха, като че ли бе отхвърлил някое тежко одеяло от сняг, което бе довлякъл със себе си от зимата. Това наистина бе някаква странна магия, каквото и да казваше Адиту! Да бъдеш в смъртоносна буря — буря, която покриваше целия северен свят, доколкото той можеше да предположи — и после да последваш една песен към слънчева светлина и ясно небе! Това бе хубаво като в приказките на Шем коняря. Бе приключение, каквото не бе преживявал дори Джак Мандуоуд. Саймън кухненският слуга отиваше в кралството на Вълшебния народ!