Камъкът на раздялата

Явно птиците не бяха единствените същества, които се разхождаха необезпокоявани из Джао е-Тинукай’и. Покрай пътеката се мяркаха кожухчетата на лисици (рядко виждани и през нощта, да не говорим за посред бял ден), блещукаха като пламъци в оплетените храсти. Зайци и катерици се вглеждаха без любопитство в Саймън и Адиту. Младежът бе почти сигурен, че ако се наведе към някое от животинчетата, то ще се отмести бавно, обезпокоено за миг, но ни най-малко уплашено.

Минаха по един мост над реката и последваха течението по дълъг коридор от върби. Една панделка от бял плат се извиваше между дърветата отляво, увита около стволове и преметната през клони. Когато стигнаха по-надолу покрай редицата върби-пазачи, към първата панделка се присъедини още една. Двете се извиваха и се преплитаха, като че ли участваха в някакъв статичен танц.

Скоро започнаха да се появяват още бели панделки с различна ширина, преплитаха се в растящата картина във фантастично сложни възли. Плетките отначало образуваха само прости фигури, но скоро Саймън и Адиту започнаха да подминават все по-сложни картини, които висяха, обрамчени от стволовете на дърветата — горещи слънца, облачни небеса, надвиснали над океани, покрити с назъбени вълни, скачащи животни, фигури с развети одежди или брони, украсени с филигран: всичко това бе образувано от преплетени възли. Докато простите картини се превръщаха в цели гоблени от преплетена светлина и сянка, Саймън разбра, че наблюдава развиващ се разказ. Постоянно растящият гоблен от покрит с възли плат изобразяваше хора, които се обичаха и се биеха в земя, подобна на някаква странна градина, където имаше невероятни, но точно предадени от майсторските, магически ръце на неизвестния тъкач растения и животни.

После, както ясно показваше гобленът, нещо започна да се разваля. Беше изплетен само от бели панделки, но въпреки това Саймън почти можеше да види тъмното петно, което започна да се разпростира в живота и в сърцата на тези хора, както и начина, по който ги разболяваше. Брат се биеше с брата и несравнимата хубост се повреди безнадеждно. Някои от хората започнаха да строят кораби…

— Тук — каза Адиту и го стресна. Гобленът ги бе завел до подобно на водовъртеж завихряне от светъл плат — водеща навътре спирала, която като че ли се изкачваше по лек наклон. Вдясно гобленът отскачаше надалеч, чак от другата страна на реката, и потреперваше в чистия въздух като мост от коприна. Там, където стегнатите панделки навлизаха в плискащия се поток, възлите изобразяваха осем великолепни кораба, които пресичаха изтъкани вълни. Гобленът докосваше върбите от отсрещната страна, обръщаше се, извиваше се срещу течението, в посоката, от която бяха дошли Саймън и Адиту, и се губеше сред дърветата.

Ръката на Адиту го докосна по лакътя и Саймън потрепери. Беше вървял в нечий чужд сън и бе забравил себе си. Последва я по няколко стъпала, внимателно изрязани в склона на хълма и покрити с гладки цветни камъни. Както и всичко останало, коридорът, по който вървяха, бе направен от полупрозрачен нагънат плат — близо до вратата стените бяха бели и постепенно потъмняваха до бледосиньо и тюркоазно. В белите си дрехи Адиту отразяваше тази променлива светлина, така че докато вървеше пред него, тя също като че ли сменяше цвета си.