Камъкът на раздялата

Това въобще не беше кораб, разбира се, но Саймън веднага разбра името. Опънати между върховете на дърветата и земята, както и от ствол на ствол и от клон на клон, вълнистите парчета плат с хиляди различни цветове наистина приличаха на сложни платна — и в този пръв миг цялата долина наистина му заприлича на огромен и невероятен кораб.

Някои от парчетата възхитително блестящ плат бяха опънати хоризонтално, за да образуват покриви. Други се увиваха около стволовете на дърветата или стигаха от клоните до земята, така че да изградят полупрозрачни стени. Някои просто се вееха и плющяха от вятъра, завързани за най-високите клони с ярки въжета. Целият град се поклащаше при всяка промяна на вятъра като гора от водорасли на дъното на океана, която се покланя елегантно с прилива.

Платната и привързващите ги въжета отразяваха с леки разлики отсенките на гората, така че на места добавките едва можеха да бъдат различени от онова, което бе израсло по естествен начин. Всъщност, когато се вгледа по-отблизо, завладян от неуловимата крехка красота на Джао е-Тинукай’и, Саймън видя, че на много места гората и градът изглеждат така, сякаш наистина са оформени като едно цяло и се преплитат с неземна хармония. Реката, която се извиваше покрай центъра на долината, бе по-кротка тук, но все още изпълнена с неотстъпчива звънтяща музика. Развълнуваната светлина, която се отразяваше във фасадите, подсилваше илюзията за водни дълбини. Саймън си помисли, че вижда и сребърните ленти на други потоци между дърветата.

Земята между къщите (ако бяха къщи) бе покрита с дебела зеленина, най-вече с гъвкава детелина. Тя растеше навсякъде като килим, освен по пътеките от тъмна пръст, които бяха оградени с блестящи бели камъни. Елегантно извитите мостове над реката бяха направени от същия камък. Странни птици, чиито ветрилоподобни опашки бяха с цветовете на дъгата — зелено, синьо и жълто — се перчеха покрай пътеките, пърхаха непохватно между земята и най-ниските клонки и издаваха остри викове, които звучаха малко глупаво. Сред по-високите клони имаше и други проблясъци на пламенни цветове — птици толкова ярко оцветени, колкото и тези с ветрилообразните опашки, но със значително по-мелодични гласове.

Топъл, нежен ветрец носеше аромат на подправки, смола и трева до носа на Саймън. Птичият хор изпълняваше хиляда различни песни, които по някакъв начин си подхождаха и се смесваха като ужасяващо красива загадка. Прекрасният град се простираше пред него в осветената от слънце гора — едно небе, по-гостоприемно от всичко, което си бе представял.