Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Двамата преминаха от каменистия склон в дълбока сянка и навлязоха в гъсталак от тъмнозелени храсти, поръсени с дребни бисернобели цветчета. Листакът беше влажен, снегът под краката им — мокър и нестабилен. Саймън стисна ръката на Адиту по-силно и пак избърса очите си — отново се бяха замъглили. Малките бели цветчета миришеха на восък и канела.
— Окото на Видрата е кафяво като камъче.
Тя се плъзга под десетки мокри листа;
когато танцува сред диамантени потоци,
Носителят на фенера се смее…
И сега, присъединявайки се към издигащата се и спускаща се мелодия на песента на Адиту и нежното пеене на птиците, дойде и звукът на вода, която се плиска в плитки вирове, мелодична като музикален инструмент, направен от чупливо стъкло. Примигваща светлина блещукаше върху топящите се снежни капки. Докато слушаше изумено, Саймън гледаше звездните лъчи на слънце през вода навсякъде наоколо. От клоните на дърветата като че ли капеше светлина.
Вървяха покрай малък, но буен поток, чийто весел глас отекваше в подпираните от дървета зали на гората. Топящ се сняг лежеше върху камъните, богата черна пръст лежеше под влажните листа. Главата на Саймън се въртеше. Мелодията на Адиту минаваше през всичките му мисли, също както потокът се провираше около и върху изгладените камъни в коритото си. Колко дълго бяха вървели? Отначало бе изглеждало само като няколко стъпки, но сега изведнъж му изглеждаше, че са крачили с часове — или дни! И защо изчезваше снегът? Само преди мигове той бе покривал всичко!
„Пролет! — помисли си той и почувства, че в него се надига нервен, но ликуващ смях. — Навлизаме в Пролетта!“
Продължиха да крачат покрай потока. Песента на Адиту звънтеше още и още, като водата. Слънцето бе изчезнало. Залезът цъфтеше на небето като роза и пърлеше всички листа, клони и дънери на Алдхеорте с яростна светлина, обливаше камъните с пурпур. После огънят на небето примига и угасна, бързо заменен от разширяващо се лилаво, което на свой ред бе погълнато от самурена тъмнина. Светът като че ли се въртеше по-бързо, но Саймън все още се чувстваше сигурно стъпил на земята: единият крак следваше другия и уверената ръка на Адиту бе в неговата.
— Мантията на Слушателя на камъни е черна
като мастило;
пръстените му светят като звезди…
Докато тя пееше тези думи, разпръснат куп бели звезди наистина се появи върху небесния свод: разцъфваха и избледняваха в най-различни форми. Полуосъзнати фигури се оформяха, изписани със звездна светлина срещу тъмнината, а после също толкова бързо се разтваряха в мрака.
— Девет носи той; но голият му пръст
се издига и опитва южния вятър…
Докато вървеше под черното кадифено небе и въртящите се звезди, Саймън се почувства така, сякаш цял живот може да преминава с невероятна бързина. В същото време нощното пътуване изглеждаше като един-единствен миг с почти безкрайна продължителност. Самото време като че ли прелиташе през него, като оставяше зад себе си някаква дива смесица от миризми и звуци. Алдхеорте се бе превърнала в нещо живо, което се променяше навсякъде около него, смъртоносният мраз се топеше и нахлуваше топлина. Дори и в тъмнината той можеше да усети огромните, почти конвулсивни промени.
Докато вървяха под ярка звездна светлина покрай бърборещата, смееща се река, Саймън си помисли, че може да усети как зелени листа излизат от голите клони, бликащи от енергия стръкове си пробиват път през замръзналата земя, а нежните им листенца се разгръщат като крилцата на пеперуди. Като че ли гората се отърсваше от зимата, както змията се отърсва от старата си, безполезна кожа.
Песента на Адиту се извиваше през всичко като единствена златна нишка в гоблен, изтъкан от приглушени цветове.
— Виолетови са сенките в ушите на Риса.
Той чува как слънцето се издига;
неговите стъпки приспиват щурците
и събуждат бялата роза…
Утринната светлина започна да се просмуква в Алдхеорте, разпростираше се еднакво навсякъде, като че ли не само от един източник, а от много. Гората приличаше на жива — всяко листо и всеки клон бяха застинали в очакване. Въздухът се изпълни с хиляди звуци и безброй миризми, с песни на птици и бръмчене на пчели, с влажната миризма на жива пръст и сладникавото гниене на отровни гъби, със сухия чар на цветен прашец. Незатъмнено от облаци, слънцето се издигна в бледосиньото небе, високо над възправящите се като кули върхове на дърветата.